Гласът на историята. — Изглежда, че в общи линии историята ни дава следната поука за създаването на гения: изтезавайте и мъчете човеците подвиква тя на трите порока — завист, омраза и съперничество, подстрекавайте ги до крайност, един срещу друг, народ срещу народ, и то векове наред; може би тогава от възпламенената вече страхотна енергия изведнъж ще лумне също като изхвърчала встрани искра светлината на гения. А волята, сякаш е жребец, пощръклял от шпорите на ездача, се втурва в луд бяг и се прехвърля в друга област. Който осъзнае как се създава геният и би поискал да приложи и на практика средствата, с които обикновено природата си служи, би трябвало да стане толкова ненавистен и безогледен, както самата природа. Но кой знае, може и да сме се заблудили.
Гений и идеална държава като антиподи. — Социалистите желаят да осигурят благоденствие за максимален брой хора. Ако родината на това благоденствие — съвършената държава, бъде окончателно и трайно изградена, тогава тъкмо благоденствието би разрушило почвата, от която израства големият интелект, изобщо мощният по дух индивид: имам предвид разрушаването на огромната енергия. Когато изграждането на тази държава завърши, човечеството би се оказало твърде немощно, за да роди освен всичко и гения. Нямаше ли да е по-добре, ако животът запазеше суровия си насилнически характер, докато така се предизвикват все отново и отново първични диви сили и енергия? Да, но тъкмо топлото, отзивчиво сърце желае изкореняването на този насилнически и див характер, а най-любвеобилното сърце, което изобщо можем да си представим, би се стремило най-страстно именно към това. А нали тъкмо неговата страст черпи своя плам, топлина, дори живот от същия този насилнически и див характер? И ето че най-любвеобилното сърце иска разрушаването на своя фундамент, самоунищожението си, а нима това не значи, че иска нещо нелогично, че му липсва интелигентност. Най-висшата интелигентност и най-любвеобилното сърце не могат да съжителстват в една личност. Дори мъдрецът, определен да произнесе присъдата си над времето, се издига над добрината и я разглежда само като нещо, което трябва да се включи в общата равносметка на живота. Мъдрецът противостои на прекомерните желания на неинтелигентната добрина, защото за него е от жизнено значение да продължи съществуването на своя тип и накрая да осъществи появата на най-висшия интелект; поне няма да поощри основаването на „съвършената държава“, доколкото в нея намират място само слаби, изнурени индивиди. Затова пък Христос, когото нека сега си представим с най-горещото и любвеобилно сърце, насърчаваше оглупяването на хората, заставаше на страната на нищите духом и пречеше за създаването на висшия интелект: и това бе напълно консеквентно. Но и неговият антипод — съвършеният мъдрец спокойно можем да го предречем също по необходимост ще създава пречки за раждането на един Христос. Държавата е мъдро устройство за взаимна защита на индивидите: прекали ли се с нейното облагородяване, тя отслабва силата на индивида, дори го обезличава като човек, следователно изконната цел на държавата всецяло се осуетява.
Зоните на културата. — Ако направим една съпоставка, би могло да кажем, че епохите на културата съответстват на различните климатични пояси, само че те следват една подир друга, а не са разположени както географските зони една до друга, В сравнение с умерената зона на културата, към която сме си поставили за задача да преминем, преходната зона създава, общо взето, представата за един тропически климат. Бурни противоречия, резки амплитуди между ден и нощ, светлина и мрак, огнена лава и разкош от багри, благоговение пред внезапното, тайнственото, вдъхващото ужас, пред светкавично връхлитащи бури, навред щедро разточителство на природни дарове от роговете на изобилието; а в нашата култура: светло, но не сияйно небе, чист, почти застинал въздух, рязък, да, понякога дори студен; така се открояват двете зони в съизмерението помежду си. Като гледаме как метафизичните представи с неимоверна мощ смазват и сломяват яростните страсти, имаме чувството сякаш диви тигри умират пред очите ни, смачкани в сковаващата прегръдка на огромни змии; на нашия духовен климат липсват подобни случки, нашата фантазия е сдържана и дори на сън не ни се привижда това, което минали народи някога са видели наяве. Но нима тази промяна не би могла да ни направи щастливи, макар и да признаем, че с изчезването на тропическата култура художниците значително са ощетени и смятат нас, нехудожниците, за прекалено трезви и безчувствени? В този смисъл художниците навярно имат право да отричат „напредъка“, защото съмнително е наистина дали през последните три хилядолетия е отбелязан някакъв напредък в изкуството; също и мислител като Шопенхауер, привърженик на метафизиката, няма да намери основание за напредък, ако обозре последните четири хилядолетия с оглед на метафизичната философия и на религията. За нас обаче съществуването на умерената зона е вече напредък.