Ренесанс и Реформация. — Италианският ренесанс съдържаше в себе си всички положителни сили, на които дължим модерната култура: разкрепостяване на мисълта, незачитане на авторитета, тържество на образованието над благородническите титли, преклонение пред науката и научната история на човечеството, смъкване оковите на индивида, пламенен порив към правдивост и ненавист към фалша и голия ефект (този порив лумна неудържимо, обхващайки широк спектър от творчески натури, които в творбите си не изискваха от себе си нищо друго освен съвършенство и пак съвършенство, съчетано с най-висша нравствена чистота). Да, Ренесансът притежаваше положителни сили, които в досегашната ни модерна култура още не са добили същата мощ. Това бе златната епоха на столетието въпреки всички позорни петна и пороци. Срещу него издига ръст Немската реформация като енергичен протест на назадничави духове, които съвсем не бяха се преситили на средновековния светоглед и приемаха симптомите на неговото разпадане — изключителното опошляване и излагане на присмеха на религиозния живот, с дълбоко възмущение вместо, както подобава, с ликуване. Със своята северна сила и твърдоглавство те върнаха човечеството назад и насилствено предизвикаха контрареформация, това ще рече, католическо християнство на самоотбраната, което си служеше със средствата на насилието и окупацията. А като забавиха с две до три столетия пълното разцъфтяване и триумфа на науката, те попречиха и на органичното срастване на античния с модерния дух, и то може би завинаги. Голямата задача на Ренесанса не можа да бъде изведена докрай, протестът на междувременно изостаналия немски дух (който през Средновековието прояви достатъчно разум и за свое добро се прехвърляше отново и отново оттатък Алпите) предотврати това. Благодарение просто на една случайност в изключителната политическа констелация тогава Лутер оцеля и протестът намери поддръжници: а именно кайзерът го закриляше, използвайки неговата реформа като оръжие на натиск срещу папата. Но не по-малко бе облагодетелстван той тайно и от самия папа, който искаше да си послужи с германските протестантски князе като контраудар срещу кайзера. Без тези странни съгласувани шахматни ходове Лутер щеше да бъде изгорен като Хус, а зората на Просвещението щеше да изгрее може би малко по-рано и с по-красив блясък, отколкото сме в състояние да предполагаме сега.
Плодовете според сезоните. — Всяко по-добро бъдеще, което бихме пожелали на човечеството, е в известно отношение по необходимост и по-лошо: защото истинска утопия е да вярваме, че едно по-високо ново стъпало на човечеството ще обедини в себе си всички предимства на предишните стъпала, като създаде например и най-висшето изображение на изкуството. Всяко годишно време има по-скоро свои лични предимства и прелести и те изключват тези на останалите. Поникналото в областта на религията и в нейно съседство не може да поникне отново, ако вярата в нея е разрушена. Единствено заблудени, закъснели фиданки биха могли да ни подведат подобно на внезапно пробуден спомен за древното изкуство. Ала това е състояние, което подсказва наистина за някаква загуба, за липса на нещо, но съвсем не е доказателство за силата, от която би могло да се роди ново изкуство.
Сериозността на света нараства. — Колкото повече се повишава културата на един човек, толкова повече сфери се изплъзват от обсега на шегата, на иронията. Волтер благодареше от все сърце на небето, че е изнамерило брака и църквата и по този великолепен начин се е погрижило за нашето добро настроение. Обаче той и неговото време, а преди него шестнадесетото столетие извлякоха докрай хумора от тези теми. Сега всичко, с което някой би се пошегувал в тази област, е закъсняло и най-вече твърде евтино, за да възбуди апетита на някой купувач. Нашето време пита за причините: то е епоха на сериозността. Кой би се заинтересувал сега да види в хумористична светлина разликите между действителност и претенциозна илюзия, между това, което човек е и което иска да представлява; усетът за тези контрасти въздейства много по-различно, когато се търсят причините. Колкото по-задълбочено изследва някой живота, толкова по-малко ще му се надсмива, но накрая може би ще се надсмее единствено на „задълбочеността на своите изследвания“.