Циклопите на културата. — Който хвърли поглед към онези дълбоко набраздени котловини, където някога са били разположени глетчери, едва ли би повярвал, че ще настъпи време, когато на същото място ще израснат гори и ще се стелят поля и долини, прорязани от потоци. Същото развитие наблюдаваме и в историята на човечеството: най-дивите, първични сили рушат, но проправят пътя, така че тази им дейност се оказва полезна и необходима, за да положи основите за един бъдещ, по-хуманен нравствен ред. Опустошителните енергии — това, което наричаме зло са циклопите — архитекти и пътестроители на хуманността.
Утешително слово по повод на един безогледен напредък. — Нашето време прави впечатление на преходно състояние: старите светогледи, старите култури са отчасти все още налице, на новите липсват увереност и навик, и това ги прави незавършени и непоследователни. Струва ни се сякаш настъпва всеобщ хаос, сякаш старото си отива, а новото е негодно и все повече залинява. В същото положение се намира и войникът, който се учи да марширува, Известно време той е по-неуверен и по-безпомощен откогато и да било, защото мускулите се движат ту по старата, ту по новата система, а никоя не е спечелила още категорично победата. Ние залитаме, ала това не бива да ни плаши, подвеждайки ни да жертваме новопридобитото. И бездруго не можем да се върнем към старото, защото сме изгорили корабите. Остава ни единствено да сме храбри, каквото и да дойде след това. Само и само да напредваме, да не тъпчем на едно място! Може пък някога нашите усилия да се изтълкуват като напредък. Не стане ли това, то нека думите на Фридрих Велики да важат и за нас, и то като утеха: „Ах, мой скъпи Зулцер, вие не познавате достатъчно тази проклета раса, към която принадлежим.“
Бъдещето на науката. — На този, който работи и издирва в нейната област, науката доставя огромно удоволствие, ала на онзи, който трябва да учи резултатите й, тя не дава почти нищо. И тъй като всички важни открития на науката трябва постепенно да станат достъпни и всеобщи, то и малкото удоволствие секва: също както при достойната за удивление таблица за умножение, престанала отдавна да ни радва, докато я учим. Щом самата наука все повече ни лишава от радостта да работим в нея, а като поставя под съмнение утешителната роля на метафизиката, на религията и изкуството, ни ограбва и естественото чувство на радост, ето че пресъхва и най-богатият извор на удоволствие, на което човечеството дължи почти цялата си човечност. От това следва, че една висша култура трябва да дари човека с двоен мозък, нещо като две отделни мозъчни камери, с едната от които ще възприема наука, с другата — ненауката. Нека бъдат разположени една до друга, но изолирани и самостоятелни, защото това е повеля на здравето. Едната камера ще съдържа източника на силата, втората — регулатора. С илюзиите, едностранните увлечения, страстите ще се подклажда огънят, а с помощта на всеопознаващата наука ще се предотвратят злостните и опасни последици от едно прегряване. Ако не се задоволи това изискване на висшата култура, почти със сигурност може да се предрече по-нататъшното развитие на човечеството: колкото по-малко удоволствие ни доставя науката, толкова по-бързо интересът към истината секва. Илюзията, заблудата, фантастиката, тъй като са свързани с удоволствие, си възвръщат крачка по крачка отново извоюваното в миналото място. Следващата стъпка е разруха на науката и потъпкването й в черната нощ на варварството. Човечеството трябва да започне от самото начало, да седне отново на стана и да затъче тъканта си по подобие на Пенелопа, след като я е разкъсало през нощта. Кой обаче ще ни даде залога, че всеки път ще намира силата за това?
Удоволствието от познанието. — Защо познанието като елемент от същността на изследователя и философа е свързано с удоволствие? На първо място и преди всичко, защото с него човек осъзнава своята сила, следователно по същата причина, която прави забавни и гимнастическите упражнения, дори и да липсват зрители. На второ място, защото в процеса на познание ние се отърсваме от остарели възгледи, от техните представители и ставаме победители или поне се смятаме за такива. На трето място, защото дори и с най-незначителното новопридобито познание се чувстваме издигнати над всички и единствените, знаещи в случая истината. Тези три причини са най-важните за възникване на удоволствие, но според характера на човека, стремящ се към познание, съществуват и още много други странични основания. Доста значителен списък от тях предлагам на мястото, където едва ли някой би го потърсил, именно в моята параенетична студия върху Шопенхауер, чиито постановки могат да задоволят всеки ерудиран поклонник на познанието, макар и да възроптае срещу ироничната нота, лъхаща сякаш от тези страници. Защото ако е вярно, че за да се създаде един учен, е необходимо „сплавянето на цял куп човешки нагони и нагончета“, че ученият е в действителност един много благороден, ала не и съвършено чист метал, състоящ се от „сложна плетеница от импулси и дразнители“, то това същото важи и за създаването и същината на хората на изкуството, на философите, на моралните гении — както и да гласят онези велики, прославени имена в споменатата студия. Всичко човешко заслужава с оглед на своето създаване иронично осмисляне; затова иронията в света е в такова изобилие.