Увеличаване на интереса. — Докато разширява своите знания, човек проявява интерес към всичко, той бързо съумява да открие полезната страна на даден въпрос и да определи точката, където може да попълни пропуск в образованието си или да потвърди някоя своя мисъл. Така скуката изчезва все повече и повече, ала с нея изчезва и прекомерната емоционална възбуда. Накрая този човек се движи сред хората както природоизпитателят сред растенията, възприемайки се за някакъв феномен, разпалващ се единствено от собствения си познавателен нагон.
Умението, не знанието, овладяно чрез науката. Значението на това, че временно сме се занимавали сериозно с някоя сериозна наука, не трябва да се дири в нейните резултати; защото в сравнение с морето от научни познания те ще бъдат само една разливаща се капчица. Това обаче ще ни обогати с допълнителна енергия, способност да правим изводи, жилавост, издръжливост, научавайки ни по този начин да постигаме една цел целесъобразно. В този смисъл е много ценно, с оглед на всяка последваща дейност, човек да се е занимавал някога с наука.
Младежка привлекателност на науката. — Диренето на истината днес има между другото още привлекателности поради това, че навсякъде тя се откроява ярко върху фона на сивата и омръзнала ни вече заблуда. Но за съжаление тази привлекателност е на път да изчезне; наистина сега ние живеем в младежкия период на науката и свикнахме да тичаме след историята като след някое красиво момиче; но какво ще стане, ако тя някой ден се превърне в застаряла, навъсено гледаща жена? Почти всички науки стигнаха до основните си прозрения едва в последно време, а възможно е да са все още обект на търсения. Колко по-различна е тази възбуда, отколкото ако всичко съществено е вече открито и за изследователя е останала само жалка есенна поснопица (подобно чувство не е изключено да ни завладее в някоя историческа дисциплина).
Статуята на човечеството. — Геният на културата постъпва като Челини, когато е изливал своята статуя на Персей: масата от разтопен метал заплашвала да не достигне, а е трябвало да стигне; тогава той започнал да хвърля в нея паници, чинии, каквото му паднело под ръка. Също така и геният хвърля в сплавта заблуди, пороци, надежди, илюзии и други неща от по-прост и от по-благороден метал, защото статуята на човечеството трябва да се излее и завърши. Какво пречи, че тук-там е вложен и по-некачествен материал?
Тираните на духа. — Животът на гърците блести само там, където пада лъчът на мита, а иначе е забулен в мрак. И все пак гръцките философи се лишават именно от този мит: не изглежда ли сякаш са искали да избегнат слънцето и да седнат в сянката, в лоното на здрача? Ала никое растение не страни от светлината; всъщност онези философи търсеха само едно по-силно светещо слънце, за тяхя. Впрочем сега се възхищават от евангелието на костенурката. Днес историческото мислене се свежда почти изцяло до израза който сякаш важи за историята на всички времена — „колкото се може по-малко дела за колкото се може по-дълго време“! Ах, но гръцката история пък тече тъй бързо! Никога вече не се е живяло така разточително, така стихийно. Не мога да повярвам, че историята на гърците е поела онзи естествен път на развитие, за който така много я възхваляват. А и самите гърци бяха прекалено многостранно надарени, за да напредват постепенно, стъпка по стъпка, по маниера на костенурката в състезанието й с Ахил: а нали тъкмо това наричаме естествено развитие. При гърците нещата вървят бързо напред, ала също толкова бързо и надолу; цялата машина се придвижва с такова ускорено темпо, че един-единствен камък, хвърлен в колелата й, я пръсва. Подобен камък например представляваше Сократ; само за една нощ бе унищожено така възхитителното дотогава ритмично, естествено и твърде бързо развитие на философската наука. Не е безполезен въпросът дали Платон, незасегнат от Сократовата магия, не би открил някой още по-висш тип на философ, останал за нас завинаги изгубен. Извърнем ли очи към епохата преди него, сякаш надникваме в скулптурно ателие, изпълнено с такива типове. Изглежда обаче, че шестото и петото столетие са обещавали все пак нещо повече и още по-възвишени неща, отколкото самите те са могли да създадат; за съжаление всичко останало само с обещаването и възвестяването. И все пак едва ли има по-голяма загуба от тази да се лишим от един тип, от една нова, останала дотогава неоткрита висша възможност на философския живот. Голяма част от по-старите философски типове не са ни завещани дори както се следва; всички философи от Талес до Демокрит ми се виждат извънредно трудно различими. Който обаче сполучи да пресътвори тези образи, той ще общува със създания от най-чист, най-мощен духовен тип. Тази способност обаче се среща рядко, тя липсва дори на по-новите гърци, които се занимават с учението на древната философия; особено Аристотел е сякаш сляп за описаните типове. И така, изглежда като че ли тези прекрасни философи са живели напразно или задачата им е била само да подготвят словоохотливите и жадни за спорове многобройни ученици от Сократовските школи. Както споменахме, тук се забелязва някаква празнина, някакъв срив в развитието; случило се е, изглежда, голямо нещастие и единствената статуя, по която разпознали смисъл и целта на онова велико ваятелство, подстъпът към истинското дело, се е строшила или е излязла несполучлива; какво в действителност се е случило остава завинаги тайна на скулптурното ателие. Това, което стана с гърците, а именно, че всеки голям мислител, вярвайки, че абсолютната истина е само негово достояние, се е превърнал в тиранин, както и че историята на духа при гърците е добила онзи насилнически, прибързан и опасен характер, отразен и в политическата й история — този вид събития не се бяха изчерпали и спрели дотук: много подобни неща бяха проникнали поради наивната и чистата съвест на гръцките философи и в най-ново време, макар постепенно все по-рядко и едва ли по-многобройни. Защото изобщо гласът на антиучението и скепсиса звучи сега твърде мощно, твърде ясно. Периодът на тираните е отминал. Естествено в сферите на по-висшата култура винаги ще трябва да има господство, ала отсега нататък то е в ръцете на олигархите на духа. Въпреки цялата си пространствена и политическа разделеност те образуват общество от съпринадлежащи си членове, които се познават и признават, колкото и каквито и публични преценки да разпространяват в благосклонните или неблагосклонните си критики, въздействащи върху масите писатели от всекидневници и списания. Духовното превъзходство, което в миналото разединяваше и създаваше врагове, сега се стреми да обединява: как биха могли отделните индивиди да се себеутвърдят и да плуват по собствен път в руслото на живота, сами срещу всички течения, ако не виждаха себеподобните си да живеят тук и там при същите условия и ако не поемеха ръката им в борба, както с охлократичния характер на полудуховността и полуобразованието, така и срещу опитите в определен момент с помощта и влиянието на масите да се наложи тиранията? Олигархите се нуждаят един от друг, те се радват взаимно един на друг и разпознават отличителните си белези и въпреки това всеки един от тях е свободен, той воюва и побеждава на своето място и предпочита да загине, отколкото да се подчини.