Духовитият — надценен или подценен. — Неотдадени на наука, ала надарени люде ценят всяка проява на дух, все едно дали тя по своя замисъл е правилна или неправилна. Преди всичко те искат човекът, който общува с тях, да ги забавлява добре с духовитостта си, да ги насърчава, възпламенява, да ги увлича в сериозните и в шеговитите региони на мисълта и на всяка цена да ги закриля от скуката като най-мощния талисман. Затова пък хората, отдадени на наука, знаят, че духът на науката трябва да обуздава най-строго дарбата към всевъзможни хрумвания: не онова, което блести, свети, възхищава, а често невзрачната, скромна истина е плодът, който той би искал да тръсне от дървото на познанието. Като Аристотел и той не бива да прави разлика между „скучното“ и „духовитото“, неговият демон го води както през пустинята, така и през тропическата растителност, за да се радва навсякъде само на всичко истинско, устойчиво, самородно. При невзрачни учени това поражда пренебрежение и съмнение към духовития човек изобщо, а, от друга страна, духовитите хора често изпитват неприязън към науката: както например почти всички хора на изкуството.
Изучаване на много езици. — Изучаването на много езици пълни паметта с думи вместо с факти и мисли, докато всъщност тя е съсъд, който при всеки човек може да приеме само точно определено количество съдържание. Изучаването на много езици е вредно още и доколкото събужда вярата в притежаването на някои умения, а то и действително придава известна привлекателност и престижност в общуване; но освен всичкото вреди и косвено, като противодейства да се усвоят солидни познания, и на намерението да се заслужи по почтен начин уважението на хората. И накрая изучаването на много езици е брадвата, която удря в корена по изострения усет на собствения майчин език; така той бива непоправимо увреден и унищожен. Двата народа, които дадоха на света най-големите стилисти — гърците и французите, не изучаваха чужди езици. Но тъй като общуването между хората наложително ще става все по-космополитично, както например един добър търговец в Лондон дори вече и сега трябва да се разбира с хората писмено и говоримо на осем езика, то естествено изучаването на много езици става необходимо зло; доведено до своята крайност обаче, то ще принуди човечеството да намери някакъв лек срещу него; така в далечното бъдеще ще има за всички люде един нов език, отначало за търговски нужди, после като език за духовно общуване изобщо и това е така сигурно, както че някога ще има въздухоплаване. Защо иначе езикознанието би изследвало в течение на векове законите на езика и отсявало необходимото, ценното, утвърденото във всеки отделен език?
Изкуството да се чете. — Всяко силно и независимо движение е едностранчиво; то се приближава към движението
Изкуството да се вадят заключения. — Най-големият напредък, който хората са направили, се състои в това, че се научиха правилно да заключават. Това съвсем не е толкова естествено нещо, както приема Шопенхауер, когато казва: „Да заключават са способни всички, да преценяват — малцина“, а бе научено по-късно, но дори и сега не е истински утвърдено. Погрешното заключаване е правило за по-стари времена: митологиите на всички народи, техните магии и суеверия, техният религиозен култ, тяхното право са неизчерпаеми находища за доказателства на тази мисъл.
Годишните пръстени на индивидуалната култура. — Силата и слабостта на духовната продуктивност съвсем не зависят от унаследената дарба, а от вложената в човека творческа енергия. Повечето млади тридесетгодишни интелигенти започват от тази точка на ранно слънцестоене на живота си да се връщат назад и изгубват желание за нови духовни обрати. Но именно заради благото на непрестанно разрастващата се култура се появява незабавно нужда от ново поколение, което също няма да отиде много напред; защото за да навакса културата на бащата, синът трябва да изразходва почти цялата енергия, която бащата е притежавал на онова жизнено стъпало, на което е създал сина; с малкия излишък синът продължава нататък (и понеже пътят се изминава повторно, се придвижва малко по-бързо; за да научи това, което е знаел бащата, синът не изразходва толкова много сили). Изключително енергични и продуктивни хора, например Гьоте, изминават път, равен по измерение на пътя, който едва ли не четири поколения едно след друго смогват да изминат. Ето защо такива хора напредват прекалено бързо, така че другите успяват да ги настигнат едва в следващото столетие, и то може би не изцяло, тъй като честите прекъсвания накърняват сцеплението на културата и последователността в развитието й. Днес хората все по-бързо достигат фазите на духовната култура, извоювана в течение на историческото развитие. Понастоящем те встъпват в културата като увлечени в религията деца и може би в десетата година от живота си проявяват крайна интензивност в изживяването на това чувство, после преминават към олекотени форми (пантеизъм), докато се приближат и към науката; там изцяло се отърсват от представите за Бог, за безсмъртие и други подобни, обаче се поддават на магията на метафизичната философия, но впоследствие намират и нея за недостоверна, затова пък изкуството, изглежда, им доставя все по-голямо удовлетворение; така че известно време метафизиката продължава да ги занимава и да съществува само като обект на творческото превъплъщение в изкуство или като творчески просветлено настроение. Обаче научният дух става все по-властен и повежда човека към естествените науки и историята, или по-точно към най-строгите методи на познанието, докато на изкуството се отдава все по-снизходително и по-безпретенциозно значение. Всичко това днес се случва обикновено през първите години след тридесетте в живота на един човек. Това е рекапитулацията на една трудова дейност, с осъществяването на която в продължение на тридесет хиляди години човечеството може би се е съсипало вече.