Връщане, не изоставане. — Който в момента се залавя с духовното си изграждане, подтикван все още от религиозни пориви, и после живее може би доста дълго време в сферата на метафизиката и изкуството, бездруго се е върнал назад и започва състезанието с други модерни хора при неблагоприятни обстоятелства: привидно този човек губи пространство и време. Но тъй като е пребивавал в региони, където вътрешният плам и енергията се разгарят неудържимо, а мощта блика безспир сякаш вулканична лава от непресъхващ извор, то стига да се е откъснал навреме от онези сфери, толкова по-бързо ще напредва сега той; стъпките му са като окрилени, гърдите му са се научили да дишат спокойно и ритмично. Този човек се е оттеглил само за да освободи достатъчно пространство за скока си: в това връщане може да се таи дори нещо ужасно, нещо заплашително.
Микрокосмос и макрокосмос на културата. — Най-добрите находки в културата човек прави в самия себе си, когато открие, че вътре в него се разпореждат две хетерогенни сили. При предпоставката, че някой се вживява така силно в любовта към изобразителното изкуство или музиката, както се увлича и от духа на науката, и му се струва невъзможно да премахне това противоречие чрез унищожаването на едната и пълното развихряне на другата сила, тогава единственият изход за него е да създаде от себе си една толкова голяма обител на културата, че макар и на различните й краища, тези две сили да могат да я обитават, като между тях намерят подслон по-незначителни, омиротворяващи сили, с надделяващо въздействие, за да изгладят при нужда възникналия спор. Ала подобна обител на културата в отделния индивид ще показва пълно сходство със строителството на културата за цели периоди от време и ще се изрази в аналогична, непрестанно действаща върху него поука. Защото навсякъде, където голямата архитектура на културата е достигала своя разцвет, задачата й е била чрез грандиозно натрупване на останалите в по-слаба степен антагонистични сили да принуди към сговор враждебните сили, без заради това да ги потиска и да им поставя окови.
Щастие и култура. — Гледката в местата на нашето детство — градинската беседка, църковният двор с гробовете, езерото и гората — всеки път отново дълбоко ни покъртва и поражда страдание. Завладява ни истинско съжаление към нас самите, та нали сме изтърпели и изстрадали оттогава толкова много! А тук заварваме всичко тъй както сме го оставили — непобутнато, спокойно, вечно: само ние сме станали други, безкрайно чувствителни и неспокойни. Дори откриваме познати хора, които зъбът на времето не е засегнал повече, отколкото да речем някой дъб — селяни, рибари, дървари, те са си все същите. Вътрешното потресение, самосъжалението пред лика на нисшата култура е белег на висша култура, а от това следва изводът, че дори и да я притежавахме, щастието ни не би нараснало. Значи, който иска да пожъне щастие и удобство в този живот, нека винаги да отбягва висшата култура.