Ница, пролетта 1886 г.
ГЛАВА I
ЗА ПЪРВИТЕ И ЗА ПОСЛЕДНИТЕ НЕЩА
Вроден недостатък на философите. — При разсъжденията си всички философи страдат от общия недостатък, че изхождат от съвременния човек и чрез анализ смятат да постигнат целта си. Неволно пред погледа им се появява човекът като aetera veritas3, като неизменна величина в световния водовъртеж, като сигурна мяра за нещата. Всъщност обаче всичко, което философът казва за човек, не е нищо друго освен доказателства за него в един много ограничен отрязък от време. Липсата на историческа памет е вроден недостатък на всички философи; дори някои от тях приемат внезапно за твърда изходна константа най-новия образ на човека, възникнал под влияние на определена религия, на определени политически събития. Изобщо те не искат да разберат, че човекът е създаден в един процес на развитие, че и познавателната му способност е резултат от него; а някои от тях дори си въобразяват, че целият свят е следствие от тази познавателна способност. Истински същественото в човешкото развитие е произлязло от прастари времена, много преди онези 4000 години, които са ни приблизително познати; едва ли човек се е променил съществено през тях. Да, но философът открива в съвременния човек „инстинкти“ и приема, че те принадлежат към непроменливите дадености на човека и затова биха могли да послужат като ключ за познанието на света изобщо. Цялата теология е изградена върху схващането, според което човекът от последните четири хилядолетия се смята за вечен и всички неща в света още от зачатието си са естествено ориентирани към него. И все пак, всяко нещо е създадено в процес на развитие; няма вечни дадености, така както няма абсолютни истини. Ето защо отсега нататък е необходимо историческо философстване, съпътствано от добродетелта, наречена скромност.
Оценяване на простите истини. — Белег на висша култура е да ценим по-високо малките, простите наглед истини, открити по пътя на строгия метод, вместо изпълващите ни с щастие, заслепяващи заблуди, чийто произход се корени в метафизични и художествени епохи и хора. На първите сме готови веднага злъчно да се присмеем, сякаш ни се струва недопустимо да се съпоставят толкова неравностойни неща. Тъй скромни, простички, безцветни, привидно дори тъй обезкуражаващи изглеждат едните, а тъй красни, разкошни, опияняващи, може би дори ощастливяващи ни се струват другите. Обаче постигнатото с мъка, сигурното, трайното и поради това все още продуктивно за всяко бъдещо познание е въпреки това по-висшето, да се придържаме към него е белег на мъжество и говори за смелост, простота, умереност. Не само отделният индивид, а и цялото човечество постепенно ще се извиси до това мъжество, когато най-сетне привикне да цени устойчивите, трайните познания и изгуби вярата във внушения и твърдения за чудодейни истини. Естествено, когато оценяването на простите истини и на научния дух е още в началото на своето утвърждаване и господство, почитателите на формите, прилагайки личните си критерии за красота и възвишеност, ще имат достатъчно много основания за подигравки, обаче причината ще е или липсата на поглед за прелестите на най-обикновената форма, или защото човеците, възпитани в новия дух, все още не са изцяло проникнати от него, така че без да се замислят, продължават да поддържат стари форми (и то доста несполучливо, като някой, комуто работата не е вече много по сърце). В отминалите времена духът не е бил така всецяло отдаден на строг и вглъбен размисъл, сериозността му се изчерпвала в измисляне на символи и форми. Това се промени: тази сериозност се превърна в отличителен белег за нисша култура, така че сега нашите изкуства стават все по-интелектуални, сетивата ни по-одухотворени, а и благоприличието в еротичното изживяване се оценява много по-различно от преди сто години. формите на нашия живот добиват все по-голяма одухотвореност, за погледа на отминали времена те стават може би по-грозни, но само защото той не е в състояние да види, че царството на вътрешната, духовната красота се задълбочава и разширява непрестанно, както и да разбира колко по-ценна е сега за всички нас одухотворен ат а гледка пред най-прекрасното телосложение и най-величествената сграда.