Надменност. — От нищо не бива да се пазим повече от-колкото от избуяването на онзи плевел, който се нарича надменност и поразява всяка наша добра жътва; защото надменност има в сърдечността, в изявата на почит, в добронамерената интимност, в ласката, в приятелския съвет, в признаването на грешки, в състраданието към ближните и всички тези красиви неща възбуждат отвращение, когато онзи плевел избуи сред тях. Надменният или този, който иска да бъде нещо повече от това, което е или за което минава, винаги си прави сметката погрешно. За момента той наистина печели, доколкото хората, пред които се държи надменно, му отдават от страх или от удобство онази степен на почит, която той изисква; обаче те му го връщат с лихвите, понижавайки точно с толкова стойността, с колкото той е надхвърлил мярката. За нищо друго човек не изисква по-висока цена, отколкото за нанесеното му унижение. Надменният може да замъгли, да омаловажи в очите на другите своите истински заслуги така, че да ги стъпчат в прахта. Подобно гордо държане можем да си позволим само там, където сме напълно сигурни, че няма да сме криворазбрани и взети за надменни, например пред приятели и съпруги. Защото в общуването с хората няма по-голяма глупост от тази да си навлечеш славата на надменен; по-лошо е дори от неумението да се лъже неучтиво.
Диалогът. — Диалогът е съвършена форма на разговор, защото всичко, което казва единият събеседник, получава своя определена оцветка, свое звучене и съответен жест в най-строг синхрон с другия, с диалогическия ни партньор, също като при писмото, където един и същ човек дава израз на душевните си преживявания по десет различни начина в зависимост от това на кого пише. При диалога имаме само едно-единствено пречупване на мисловния лъч, предизвикано от събеседника, превърнал се в огледалото, в което бихме искали да видим нашите мисли по възможност най-красиво отразени. Какво остава обаче при двама, трима или повече събеседници? Разговорът неизбежно загубва индивидуализиращата си изтънченост, различните взаимоотношения се кръстосват, унищожават се; насоката, която се нрави на единия, не отговаря на убежденията на другия. Затова в общуването си с повече хора човек е принуден да се затваря в себе си и да излага фактите такива, каквито са, отнемайки обаче на обектите облъхващия ги нежен етер на хуманност, който прави разговора едно от най-приятните неща на света. Нека се заслушаме в тона, с който обикновено мъжете разговарят при общуване с цели групи от хора, доминиращият бас във всичките им слова сякаш е: „Това съм аз, това казвам аз, мислете каквото си искате“ По тази причина остроумните жени оставят след себе си предимно неприятно, тягостно, отблъскващо впечатление у този, който се запознава с тях в общество. Това е говорене с множество, пред множество, а то смъква от тях всяка духовна изтънченост и любезност и показва на ярка светлина само подчертано себеизтъкване, тактиката и намерението им за публична победа. Докато в един диалог насаме същите жени отново се превръщат в жени и възвръщат духовната си прелест.
Посмъртна слава. — Надеждата да получи признание в едно далечно бъдеще има смисъл само при предпоставката, че човечеството ще остане в съществената си субстанция непроменено и че всяко велико нещо ще се изживява като велико не само за известно време, а за всички времена. Това обаче е една заблуда: човечеството променя извънредно интензивно своите чувства и преценки за красиво и добро. Чиста фантазия е, ако човек си въобразява, че е изпреварил с една миля другите и че целокупното човечество следва тъкмо неговия път. А освен това един учен, не получил признание, може с положителност да разчита сега, че неговото откритие ще бъде направено и от други и че в най-добрия случай по-късно някой историк ще признае и на него един или друг научен резултат, изтъквайки обаче, че не е бил в състояние да придаде на тезата си достатъчно — достоверност и убедителност. Липсата на признание се тълкува от следващите поколения винаги като недостиг на сила. Накратко; не бива да оставяме чувството на високомерно усамотяване със себе си да вземе връх в душата ни. Впрочем има изключения; ала най-често нашите грешки, слабости и недомислици са тези, които осуетяват признанието на най-хубавите ни качества.
За приятелите. — Размисли сам колко различни са чувствата, колко разнообрази са мненията дори в кръга на най-близки познати; как дори еднакви мнения заемат много по-различно място и притежават друга сила в главите на приятелите ти, отколкото в твоята глава; помисли само колко стотици пъти изниква повод за неразбирателство, за враждебно отчуждение и отдръпване един от друг. И след всичко това ти положително ще си кажеш: колко несигурна е почвата, на която се крепят всички наши съюзи и приятелства, колко лесно могат да ни изненадат студени порои или зли бури, колко самотен е всеки човек? Разбере ли той това, както и че всички мнения, и по вид и по интензивност, у неговите ближни са еднакво необходими и безотговорни, както и действията им, добиели той ясна представа за тази вътрешна необходимост на мненията, породена от неразделното сплетение на характер, занимание, талант и среда — то може би той ще се отърси от горчилката и остротата на онова чувство, с което мъдрецът се провикна: „Приятели ли, няма приятели!“ Човек по-скоро ще си признае: да, приятели има, ала заблудата, илюзията за теб ти ги е довела; и за да останат твои приятели, те знаят, че трябва да мълчат; защото почти винаги подобни отношения между хората почиват на нещо недоизречено, до което не се докосваме никога; ала тръгнат ли тези камъчета да се търкалят, те повличат след себе си и приятелството и то рухва. Нима съществуват хора, които няма смъртно да се засегнат, ако узнаеха какъв образ са си съставили за тях най-сърдечните им приятели? Когато опознаем себе си и се възприемем като променяща се сфера на мнения и настроения, а покрай това се научим да проявяваме и малко пренебрежение, ние отново ще постигнем равновесие между нас и другите. Наистина ние имаме основателни причини да се отнесем пренебрежително с всеки от нашите познати, та били те и най-високопоставените; ала също толкова основателни са те и за да насочим това чувство към самите себе си; а може би за всекиго ще настъпи един ден радостният час, когато може да рече: — „Приятели, няма приятели!“ — се провикна умиращият мъдрец. „Врагове, няма врагове!“ — провиквам се аз, живият глупец.