Приятни антагонисти. — Вродената склонност на жените към спокойно безбурно, хармонично и щастливо съчетаващо се съществуване и общуване, тяхното успокояващо и балансиращо влияние подобно на зехтин върху океана на живота неволно действа против героичния вътрешен устрем на свободомислещия. Без да усетят, жените са заприличали на човек, който отстранява на пътуващия минералог камъните от пътя, за да не се препъне в тях, когато всъщност той е тръгнал на път именно за да се препъне в тях.
Дисхармония на две благозвучия. — Жените искат да служат и в това намират щастието си: а свободомислещият не иска да бъде обслужван и намира щастието си в това.
Ксантипа. — Сократ намери жената, която му трябваше ала и той не би я търсил, ако я бе познавал достатъчно добре; толкова далеч нямаше да стигне героизмът дори на този свободомислещ. Всъщност Ксантипа го тласкаше да се отдаде все повече на своеобразното си поприще, като го лишаваше от уюта и приветливостта на домашното огнище; тя го научи да живее по улиците и навсякъде, където можеше да се бърбори и лентяйства, но така създаде от него най-великия уличен диалектик на Атина: който накрая трябваше да се сравни сам с натраплива щръклица, поставена от някое божество на врата на красивия кон Атина, за да не му дава покой.
Слепи за бъдното. — Също както майките имат ухо и око само за очевидните и конкретни болки на децата си, така и съпругите на устремени към по-висши цели мъже не могат да надмогнат себе си и да приемат съпрузите си в образа на страдащи, бедстващи, дори на презрени докато може би всичко това е не само отличителен белег за правилния избор на житейско поведение, а и залог, че техните големи цели някога трябва да бъдат постигнати. В себе си жените винаги интриганстват срещу по-издигнатата душа на мъжете си; те искат с измама да ограбят бъдещето й за сметка на едно безболезнено, уютно настояще.
Накрая. — Има какви ли не видове отрови и съдбата обикновено намира случай, за да поднесе към устата на свободомислещия чаша с отровната напитка за да го „накаже“, както казва после целият свят. А какво правят тогава жените край него? Те крещят и се вайкат и може би смущават спокойния заник на мислителя: както сториха в затвора на Атина. „О, Критоне, кажи най-после да отведат тези жени оттук!“ — рече най-подир Сократ.
ГЛАВА VIII
ПОГЛЕД ВЪРХУ ДЪРЖАВАТА
Култура и каста. — Висша култура може да се създаде единствено там, където съществуват две различни обществени касти: тази на трудещи се и тази на бездействащите, на истински способните да бездействат. Или изразено с по-силни думи; кастата на трудещите се по принуда и кастата на свободния труд. Когато се отнася до създаването на висша култура, не е от съществено значение гледната точка за разпределението на щастието и успеха. Във всеки случай обаче кастата на бездействащите е устроена да понася повече страдания, тя е по-страдаща, у нея чувството на доволство от живота е по-слабо, задачата й — по-голяма. Но нека си представим, че двете касти ще разменят местата си, така че умствено по-неразвитите, в духовно отношение по-нисшите семейства и отделни личности от по-висшата каста преминават в по-нисшата, а по-свободните хора от последната намерят достъп към по-висшата; тогава настъпва състояние, което открива сякаш пред нас безкрайна морска шир на неопределени желания. Така ни шепне отмиращият глас на древността; но има ли все още уши, които да го чуят?
Надеждата като израз на самонадейност. — Нашият обществен ред постепенно ще отмре, тъй както е станало с всички предишни обществени системи, щом слънцето на новите идеи огрее людете с нова сила и плам. Желанието той да отмре е възможно само ако съществува надеждата, разумно е обаче човек да се надява само ако се уповава, че силата на сърцето и ума му и тази на себеподобните му е по-голяма, отколкото на застъпниците на съществуващия ред. Тази надежда поради това най-често ще е самонадеяност, или подценяване.
В служба на краля. — Един държавник, за да може да действа напълно безогледно, ще постъпва най-добре, ако осъществява своето дело не за себе си, а за някоя кралска особа. Ослепено от силния блясък на това всеобщо безкористие, окото на наблюдателя няма да забележи коварността и жестокостите, които делото на държавника крие в себе си.
Въпрос на сила, не на право. — За хора, които във всяка житейска ситуация търсят предимно изгодата, при социализма — в случай че той наистина е бунт на потисканите и угнетяваните в продължение на хилядолетия срещу техните потисници не съществува проблемът за правото (с жалкия, мекушав въпрос, „доколко трябва да изпълним тези искания“), а само проблемът за силата („доколко можем да оползотворим тези искания“). Също както при някоя природна сила, например при парата: човек, вкарвайки я като бог в машината, или я принуждава да му служи, или ако има дефекти в машината, което означава, че човек е сгрешил при изчисленията на строежа й, тя го разрушава заедно с нея. И така, за да се реши въпросът за силата, трябва да се знае колко силен е социализмът, в каква модификация може да бъде използван като мощен лост в рамките на настоящата игра на политически сили. Евентуално и от наша страна би могло да се прояви пълна готовност да го подкрепим. При всяка голяма сила — било тя и най-опасната — човечеството трябва да мисли как да я превърне в инструмент за постигане на целите си. Социализмът ще извоюва своето право едва когато войната между двете сили, представителите на старото и на новото, изглежда вече неизбежна, но и след като презумпцията за възможно съхраняване и търпимост от двете страни породи желание за договаряне. Без договор няма право. Досега обаче в споменатата област няма нито война, нито договори, следователно няма и право, няма и необходимия „императив“.