Използване на най-дребната непочтеност. — Силата на печата се състои в това, че всеки един, който му служи, ще участва спрямо него само съвсем малко задължен и обвързан. Обикновено той изразява своето мнение, но се случва понякога да не го изразява, за да е полезен на партията или на политиката на страната си или накрая на самия себе си. Подобни малки прегрешения на непочтеността, или може би само на непочтено премълчаване, не се понасят трудно от отделния човек, ала последиците им са изключително тежки, защото именно тези дребни прегрешения се извършват едновременно от мнозина. Всеки от тях си казва: „Правейки тия дребни услуги, аз водя по-добър живот, изкарвам си прехраната; ако ми липсваше тази малка съобразителност, щях да се направя невъзможен.“ И понеже за етиката ни е почти безразлично дали да се напише един ред повече, при това може и без подпис, или изобщо да не се напише, то някой с пари и влияние има свободата да превърне всяко мнение в обществено. Комуто е известно, че повечето хора са неустойчиви в дребните неща и иска да постигне целите си чрез тях, е винаги опасен човек.
Ново и старо схващане за управлението. — Да се разграничават едно от друго понятията управление и народ така сякаш са две отделни сфери на власт, сякаш една по-авторитетна и една по-слаба се уговарят и договарят помежду си, е резултат на унаследено политическо мислене, което и до днес напълно отговаря на историческото разположение на силите в повечето държави. Ако например Бисмарк характеризира конституционната форма като компромис между управление и народ, той изхожда от принцип, който има своето разумно основание в историята (а оттам, разбира се, и своята добавка от неразумност, без която човешкото е немислимо). Затова пък трябва да се знае — съгласно с един принцип, който пък е плод само на размисъл и който тепърва ще се превърне в история, че управлението не е нищо друго освен орган на народа, че то съвсем не е едно грижовно и предвидливо, достойно за уважение „горе“, съпоставено на друго, свикнало на скромност „долу“. Но преди да се приеме тази досега неисторическа и произволна, макар и по-логична постановка на понятието управление, нека да претеглим последиците. А това е необходимо, защото отношението между народ и управление е най-силно въздействащият образец на взаимоотношение, моделът, по който се формира общуването между учител и ученик, господар и слуга, баща и семейство, военачалник и войник, майстор и чирак. Обаче под влияние на господстващата сега конституционна форма на управление тези отношения се видоизменят — те стават компромиси. Но как трябва те да се обърнат и разместят, да разменят имена и същност, щом това свръхново понятие завладее вече всички глави! И все пак за това ще е нужно навярно още едно столетие, така че не трябва да се желае нещо повече от предпазливост и бавен развой.
Справедливостта като лъстива песен на партиите. — Възможно е някои благородни (макар и не тъкмо много умни) представители на господстващата класа да си дават тържествени обещания от рода на: ние ще се отнасяме към хората като към равни, ще им признаем равни права. Дотолкова един социалистически светоглед, почиващ на справедливост, е възможен. Обаче както казахме, само ако изхожда от господстващата класа, която в този случай упражнява справедливостта с цената на жертви и отрицателни критики. Затова пък да се претендира за равни права, тъй както правят социалистите, на потиснатата класа, изобщо не е израз на справедливост, а на стръвност. Ако покажем на звяра отблизо кървави късове месо, а после ги отдръпнем и продължим така, докато той най-сетне зареве, смятате ли, че този рев би означавал справедливост?