Учебното дело. — Учебното дело в големите държави ще бъде в най-добрия случаи винаги посредствено по същата причина, поради която в големите кухни се готви най-често посредствено.
Невинна корупция. — Във всички институти, в които не повява острият повей на обществената критика, пониква като гъба невинна корупция (така например в научни корпорации и сенати).
Учените като политици. — Обикновено на учените, които стават политици, се отрежда комичната роля да се превърнат в чистата съвест на политиката.
Вълкът, скрит зад овцата. — Почти всеки политик при известни обстоятелства чувства такава нужда от почтен човек, че също като настървен вълк нахлува в някоя кошара, но не за да разкъса заграбения овен, а за да се скрие зад гъстото му меко руно.
Щастливи епохи. — Щастливата епоха е нещо напълно невъзможно, защото всъщност хората само я желаят, но не всеки отделен човек я желае, защото настъпят ли добри дни за него, буквално се приучава да си изпросва безпокойства и беди. Съдбата на хората е устроена за щастливи мигове — във всеки живот съществуват такива, а не за щастливи епохи. И все пак като представа за „отвъд планините“ те продължават да живеят във въображението на хората, като наследие от праотците; защото, изглежда, че понятието за щастлива епоха е извлечено още от онова състояние в прадревни времена, когато човек след изнурително напрежение от ловуване и война се отдава на отдих, изпъва крайниците си и чува край себе си пърхащите криле на съня. Ще бъде погрешно заключението, ако според онзи стар навик човек си представя, че и след цели периоди от време, изпълнени с мъки и теглила, би могъл да изживее радостта от онова състояние на щастие в същата степен на нарастваща интензивност и трайност.
Социализмът с оглед на неговите средства. — Социализмът е по-младият брат фантаст на почти отживелия деспотизъм, когото той желае да наследи. Това е причина неговите стремления да са в дълбоката си същност реакционни. Защото той се домогва жадно да присвои държавната власт в размери, каквито е притежавал само деспотизмът, дори надхвърля всичко, известно в миналото, с домогването си формално да унищожи индивида. Като го смята за неоправдан лукс на мирозданието, той иска да го преработи в целенасочен орган на комуната. Поради това си сродство с деспотизма социализмът се явява винаги близо до всички ексцесивни разновидности на властта, както бе например случаят със стария типичен социалист Платон в двора на сицилианския тиранин. Социализмът желае (и евентуално насърчава) създаването на цезаровата държава на насилието за това столетие, защото, както споменахме, бе искал да стане неин наследник. Ала дори и това наследство едва ли би задоволило целите му, защото той се нуждае от най-верноподаническо раболепие на всички граждани пред безусловната държава, каквото никога досега не е съществувало. И понеже не бива да разчита дори на традиционния пиетет на църквата към държавата, а по-скоро е длъжен машинално да действа за неговото трайно премахване именно защото действа за премахването на всички съществуващи държави, той може да си прави илюзии, че ще просъществува за кратки периоди от време тук и там, и то със средствата на най-краен тероризъм. По тази причина той скрито и мълчаливо се подготвя за господство на зверства и ужаси и набива като гвоздей в главите на полуобразованите маси думата „справедливост“, за да ограби изцяло и разума им (след като този разум и бездруго е пострадал тежко от полуобразованието) и за да им внуши чиста съвест за лошата игра, в която ги тласка. Социализмът може да послужи като брутална и натраплива поука за опасността от всякакви напластявания на насилие в държавноадминистративния апарат и в този смисъл да ни вдъхне недоверие към самата държава. Когато суровият му глас попадне в общия боен призив: „колкото е възможно — повече държава“, той става по-шумен и пронизителен откогато и да било; ала скоро с още по-голяма сила ще проехти като отклик: „колкото е възможно — по-малко държава“.
Растежът на духа като опасност за държавата. — Като всяка организирана политическа сила и гръцкият полис бе настроен отрицателно и скептично към развитието на образованието. Неговият буен и мощен растеж се оказа едва ли не сковаващ, издигащ само препятствие за полиса. Той не желаеше да признае на образованието нито минало, нито бъдеще. Установеното с конституцията възпитание и образование бе задължително за всички поколения и целеше да ги задържи на едно ниво. Същото, само че по-късно, искаше и Платон за своята идеална държава. Обаче въпреки нежеланието на полиса образованието се развиваше. Косвено и мимо волята си естествено полисът му съдействаше, тъй като прекомерно възбудената амбиция на отделния индивид, попаднал веднъж в руслото на духовното изграждане, се стремеше да стигне и в него до крайния предел. Затова не бива да се позоваваме и доверяваме на възхваляващата реч на Перикъл: тя е само една голяма оптимистична илюзия за привидно необходимата връзка между полиса и атинската култура. Непосредствено преди да падне нощта върху Атина (чумата и скъсването с традицията), Тукидид още веднъж я накара да засияе като вълшебна вечерна заря, за да забравим лошия ден, който я предхождаше.