Погрешно тълкуване на съня. В епохата на грубата първобитна култура човекът си мислел, че в съня открива втори реален свят: тук всъщност е и началото на цялата метафизика. Ако не беше сънят, ние нямаше да имаме повод да разделяме света. Отделянето на душата от тялото също е свързано с най-старото схващане за съня; както и с идеята за астралното тяло, с вярата за произхода на духове, а изглежда, и с вярването в божествата. „Мъртвият продължава да живее, защото се явява на живия в съня“: така се е мислело някога, в продължение на дълги хилядолетия.
Смутителят в науката. — Философията се отдели от науката, когато постави въпроса: кое е онова познание за света и живота, което прави човека най-щастлив? Това се случи в школите на Сократ: така чрез идеята за щастието бяха превързани артериите на научното дирене а това се върши и до днес.
В света няма вън и вътре. Както Демокрит пренесе понятията „горе“ и „долу“ в безкрайното пространство, където те нямат смисъл, така и философите свързаха понятието „вътре“ и „вън“ със същността и сетивния образ на света; те смятат, че посредством дълбоките чувства може да се проникне във вътрешността, в сърцето на природата. Ала тези чувства са само дотолкова дълбоки, доколкото едва забележимо с тях редовно се възбуждат определени сложни мисловни групи, които ние наричаме дълбоки. Едно чувство е дълбоко, защото смятаме дълбока мисълта, която го съпътства. И все пак дълбоката мисъл може да бъде твърде далеч от истината както например и всяка метафизична мисъл, Ако от дълбокото чувство отстраним примесените елементи на мисълта, остава силното чувство, а то с нищо не допринася за друго познание освен със себе си, също както силната вяра доказва само своята сила, но не и истинността на това, в което се вярва.
Метафизични обяснения. — Младият човек цени метафизичните обяснения, защото за неща, смятани от него за неприятни или заслужаващи презрението му, намира изключително съществени решения; ако ли пък е недоволен от себе си, това чувство изчезва, щом разпознае най-дълбоката световна загадка или човешко страдание в това, което толкова много не е одобрявал в самия себе си. Да се чувства по-малко отговорен и в същото време да вижда нещата в по-интересна светлина за него това е двойна благодат, която дължи на метафизиката. Естествено той по-късно започва да се съмнява в цялата система на метафизичните обяснения, по-късно може би ще прозре, че и по друг път също така успешно и с повече научност се стига до желаните резултати; а именно, че физически и исторически обяснения пораждат най-малкото в същата степен чувството на безотговорност, а и че споменатият интерес към живота и неговите проблеми се разпалва може би още по-силно.
Няколко стъпала назад. — Едно безспорно твърде високо стъпало на знание е постигнато, когато човек е надмогнал суеверните и религиозни представи и страхове и е престанал да вярва например в ангелчета или в първородния грях и се е отучил да говори и за спасението на душите: стъпил ли е на това стъпало на освобождение, сега му остава още да напрегне до крайност разсъдливостта си и да преодолее и метафизиката. После обаче е необходимо едно обратно движение, той трябва да проумее историческото, а и психологическото основание в подобни представи, трябва да открие как най-голямата благодат за човечеството е дошла оттам и как, без да се извърши подобно движение назад, бихме се лишили от най-прекрасните постижения на човечеството. Относно философската метафизика виждам как все повече нараства броят на достигналите негативната цел (че всяка позитивна метафизика е заблуда), ала и как все още малцина са онези, които се връщат няколко стъпала назад. Човек трябва да погледне от последното стъпало на стълбата, но не и да остава на него. Най-просветените умове стигат дотам, че успяват да се освободят от метафизиката и да се извърнат към нея с чувство на превъзходство: също и тук, както впрочем и на хиподрума, е нужно само да се завие в края на пистата.
Епоха на сравнението. — Колкото по-малко са хората, обвързани от своя произход, толкова по-интензивна става вътрешната динамика на мотивите, а съответно на това и външното неспокойство, взаимопреливането на човешкия поток, полифонията на стремленията. Но кой днес все още е изправен пред суровата принуда да закрепости себе си и своите потомци на едно място? Изобщо за кого още съществува повелята на строга обвързаност? Както всички стилове в изкуството се възпроизвеждат един до друг, така също се повтарят и всички стъпала и видове на моралността, на нравите, на културата. Подобна епоха придобива своето значение чрез това, че в нея могат да бъдат сравнявани и изживявани съпоставително различните светогледни схващания, нрави, култури; нещо, което преди, при винаги локализираното господство на всяка култура, не е било възможно поради обвързаността на всички художествени стилове с мястото и времето. При наличието на такова множество от форми за сравнение сега от решаващо значение най-сетне ще бъде по-голямата взискателност на естетическото чувство: то ще остави повечето от тези форми, именно всички, отхвърлени от него, да отмрат. Така се осъществява сега и подборът на формите и порядките на висшата нравственост, чиято цел не може да бъде друга освен упадъкът на нисшата нравственост. Това е епохата на сравнението! Това е нейната гордост, ала както е редно, и на нейната болка. Нека не се боим от тази болка! Затова пък нека схванем задачата, която епохата ни поставя, колкото е възможно като по-велика; така потомството ще ни благославя — потомство, което еднакво добре се ориентира както в оригиналните, затворени в себе си народностни култури, така и в културата на сравнението, но и към двата вида на културата поглежда с благодарност назад, като към вдъхваща уважение древност. Личен и световен морал. Откак не съществува вече вярата, че един Бог ръководи в голям мащаб съдбините на света и въпреки всички привидни криволици по пътя на човечеството все пак чудесно го извежда от тях, хората сами трябва да си поставят вселенски цели, обгръщащи цялата ни земя. По-старите морални повели, проповядвани от Кант, изискват от отделния индивид действия, каквито се желаят от всички хора изобщо: това бе хубаво и наивно изискване; сякаш всеки човек би знаел бездруго с какъв начин на действие ще допринесе за благополучието на човечеството, ще рече, какви действия изобщо са желани; това е теория като тази за свободната търговия, при предпоставката, че следвайки ускорените закони на развитието към по-добро, всеобщата хармония трябва да се установи сама по себе си. Може би един бъдещ общ поглед върху потребностите на човечеството да не бъде благоприятен като извод, че всички хора действат еднакво, и по-скоро в интереса на вселенските цели да се наложи за цели периоди на човечеството да изпълнява специални, евентуално и лоши задачи. Във всеки случай, ако искаме човечеството да не се погубва от подобно съзнателно унифициращо хората управление, трябва да се намери преди това надхвърлящият всички досегашни степени на познание ключ към предпоставките на културата като научен мащаб за вселенски цели. В това се състои грандиозната задача на великите духове на идния век.