Завист и леност в разнопосочен смисъл. — Двете враждуващи партии, социалистическата и националистическата или както и да се наричат в различните страни на Европа, са достойни една за друга. Движещите сили и в двете са завистта и мързелът. В единия лагер желанието е да се работи колкото е възможно по-малко с ръцете, а в другия с главата. В последния мразят и завиждат на способните, разчитащи само на себе си, които не се поставят доброволно под команда за целите на масовото въздействие. В първия лагер мразят и завиждат на по-добрата, външно по-благоприятно поставена класа на обществото, чиято същинска задача, създаването на висши културни ценности, прави душевния им живот толкова по-труден и по-богат на страдание. Ако, разбира се, духът на масово въздействие успее да завладее и по-висшите обществени класи, то социалистическите орди са в пълното си право, като се стремят към изравняване с тях, след като и вътрешно, с ума и със сърцето си, са се вече изравнили. Живейте като поиздигнати люде и винаги се трудете в името на по-висшата култура — тогава самият живот ще признае правата ви, а общественият строй, чийто връх ще представлявате, ще бъде неуязвим срещу всяка злонамереност и посегателство!
Голямата политика и щетите от нея. — Също както един народ претърпява неизбежно най-големи щети от войната и подготовката й, но не поради разходите за самата война, парализата на търговския живот или издръжката на постоянна войска — колкото и големи да са тези, щети сега, когато осем европейски държави отделят годишно за тях от два до три милиарда, а поради това, че година след година неимоверно голям брой от най-годните, най-здравите, най-работливите мъже биват откъснати от непосредствените си занимания и професии, за да станат войници: тъй и един народ, като се готви да прави голяма политика и иска сред най-мощните нации да си осигури решаващ глас, не претърпява най-големите си щети там, където обикновено ги откриват. Наистина от този миг нататък народът непрестанно жертва огромно множество от най-изтъкнати таланти пред „олтара на отечеството“ или на националното тщеславие, като дотогава на тези таланти, които сега политиката поглъща, са се предлагали други области на влияние. Ала встрани от тези обществени хекатомби, и в основата си много по-зловещо от тях, върви един сценарий, който се разиграва безспир в стотици хиляди действия едновременно: всеки кадърен, работлив, интелигентен, амбициозен човек, принадлежащ на подобен ламтящ за политически лаври народ, бива обладан от същия ламтеж и престава да работи всеотдайно за своето дело както преди. Всекидневно изникващи проблеми и грижи, свързани с общественото благо, поглъщат всекидневен данък от умствения и душевния капитал на всички граждани; общата сума от тези жертви и разпиляване на индивидуална енергия и труд е толкова чудовищна, че политическият разцвет на един народ повлича почти закономерно след себе си духовно обедняване и безсилие, както и понижена творческа продуктивност при дейности, изключващи голяма съсредоточеност и задълбочаване. Накрая следва въпросът: заслужава ли си целият този разцвет и повсеместно великолепие (което се манифестира само като страх у другите народи от новия колос и като извоювана от чужбина привилегия за улесняване на националния търговски трафик), ако на това безформено, заслепяващо с ярките си блещукащи багри цвете на нацията трябва да се принесат в жертва всички по-благородни, по-нежни, по-духовни растения и посаждения, с които дотогава земята е била тъй богата?