Първата ни мисъл за деня. — Най-сигурното средство да започнем добре новия ден е: още щом се пробудим, да се замислим първо как да създадем радост поне на един човек през този ден. Ако това би заместило религиозния ни навик да се молим, ближните ни щяха само да спечелят от тази промяна.
Вегетация на щастието. — Плътно до извора на страданието и често върху вулканичната му почва човек е посадил своите малки градинки на щастието; дали ще наблюдаваме живота с погледа на някой, който иска да почерпи от битието само познание, или на човек, който се предава и примирява, или на онзи, който се радва на преодоляната трудност — навсякъде ще се намери по-малко щастие, покълнало до нещастието, и то колкото по-вулканична е почвата, толкова по-голямо е щастието; само че би било смешно да твърдим, че това щастие може да оправдае страданието.
По пътя на предците. — Разумно ще постъпи всеки, който доразвие в себе си таланта, над който неговият баща или дядо са работили и положили усилия, и не се отклони към нещо съвсем ново; в противен случай той си отнема възможността да стигне до върха в някой занаят. Ето затова и поговорката казва: „Кой път трябва да поемеш? — Пътя на предците ти!“
Суета и амбиция като възпитатели. — Преди още човек да е станал инструмент за постигане на всеобщата човешка полза, нека го терзае амбицията; постигната ли е обаче целта, работи ли той задължително като машина за благото на всички, нека тогава дойде вече и суетата; тя ще го направи по-човечен, по-общителен, по-търпим, по-снизходителен в малкото именно когато амбицията е привършила с него грубата работа (да го направи полезен).
Да харесваш чрез нехаресване. — Хората, които предпочитат да направят впечатление, но да не се харесат, в действителност желаят същото както тези, които не искат да направят впечатление, но желаят да се харесат, само че го желаят в много по-силна степен и косвено, посредством стъпало, което привидно ги отдалечава от тяхната цел. Те желаят да имат влияние и власт и затова демонстрират превъзходството си дори дотам, че буди неприятно чувство; защото знаят, че стигне ли най-после човек до властта, се харесва на другите почти във всичко, което прави и говори, и че дори когато не се харесва, изглежда, сякаш се харесва. — Свободомислещият, а и вярващият също желаят власт, за да могат чрез нея да се харесват; когато заради учението им ги заплашва тежка участ, преследване, затвор, екзекуция, те се радват при мисълта, че по този начин тяхното учение ще се вреже и запечати като клеймо в съзнанието на човечеството; те го приемат като болезнено, ала силно, макар и късно въздействащо средство, за да достигнат все пак до властта.
Casus belli20 и други подобни. — Владетелят, който към взетото вече решение да води война със съседа си изнамира някакъв casus belli, прилича на баща, който подменя майката на своето дете, като и занапред тя трябва да минава за негова майка. А нима почти всички изнесени пред обществото мотиви на наши действия не са такива подменени майки?
Страст и право. — Никой не говори по-разпалено за правото си от онзи, който в дъното на душата си се съмнява в него. Привличайки страстта за своя съюзница, той иска да зашемети разума и неговите колебания; като той си извоюва съвест, а с нея и успехи сред другите.
Възрастта на дързостта. — Между двадесет и шестата и тридесетата си година даровитият човек се намира в истинския период на дързостта; това е времето на първата зрялост със силно тръпчива възкисела жилка. Подтикван от чувството, което изпитва, човек изисква тогава от хора, които съвсем или почти не забелязват нищо от това, почит или смирение и си отмъщава, ако те не се проявят веднага чрез поглед, жест, присъщ на дързостта, чрез интонации в гласа, които едно изтънчено ухо и око ще разпознаят във всяка проява на споменатата възраст — било в стихове, философски съчинения, картини или музикални творби. Мъже в зряла възраст и с повече опит в тези случаи се усмихват и с умиление си спомнят за хубавото време на младостта, когато човек се ядосва на съдбата, че изглежда нещо толкова малко, когато е нещо толкова голямо. По-късно той наистина изглежда нещо повече — но е изгубил увереността, че наистина е нещо много; и все пак човек си остава цял живот един непоправим суетен глупак.