Измамно и все пак устойчиво. — Както за да минем покрай пропаст или по греда да пребродим дълбока река, чувстваме нужда от перило, но не за да се уловим здраво за него защото то незабавно би рухнало заедно с нас, а за да внушим представата за сигурност на окото, така и като юноши се нуждаем от личности, които несъзнателно поемат службата на перило; впрочем, ако в мигове на голяма опасност наистина посегнем да се опрем на тях, те не биха ни помогнали, но затова пък ни вдъхват успокояващото чувство за близост и закрила (например бащи, учители, приятели).
Да се научим да обичаме. — Човек трябва да се научи да обича, да бъде добър, и то още от младини; ако възпитанието и случаят не ни дават възможност да усвоим тези чувства, то душата ни се изсушава и е непригодна да вникне дори в нежните изобретения на любвеобилни хора. Също така човек трябва да се учи на омраза и да я подхранва, ако пожелае да стане ревностен човекомразец: иначе ще отмре постепенно и кълнът й.
Руините като украса. — Хора, претърпели много духовни метаморфози, запазват някои свои възгледи и привички от минали състояния, които като къс неразгадаема древност и сива неугледна зидария се извисяват после насред новите им възгледи и действия: често за украса на цялата местност.
Любов и почит. — Любовта желае, страхът отбягва. На това се дължи, че не може едновременно, поне в рамките на един и същ период от време, да сме обичани и почитани от една и съща личност. Защото, който почита, признава силата, ще рече, той се страхува от нея: неговото състояние е страхопочит. Любовта обаче не признава никаква сила, нищо, което разделя и отделя, което повелява и подчинява. Именно защото любовта не почита, честолюбиви хора тайно или явно се опълчват срещу нея.
Предразсъдък за студените хора. — Хора, които бързо се запалват, много бързо и охладняват, затова в общи линии на тях не може да се разчита. Ето защо всички хора, които постоянно са студени или се представят за такива, имат благоприятното предимство да минават за личности, на които можем да се осланяме и доверяваме напълно: всъщност ние ги подменяме с тези, които бавно се запалват и дълго горят.
Опасната съблазън на свободните мнения. — Лесната ориентировка в свободните мнения излъчва прелест, подобна на сърбежа; ако му се поддадем, почваме да чешем тия места, докато накрая се появи отворена, болезнена рана, а това означава: докато свободното мнение започва да ни пречи, да затормозява жизнения ни стил, отношенията ни с хората.
Копнеж по силна болка. — Утолената вече страст оставя след себе си смътен копнеж по самата нея и в последния миг на отшумяване хвърля дори един изкусителен поглед назад. Навярно ударите на нейния бич са ни доставили все пак някакъв вид удоволствие. Затова пък по-умерените чувства ни се струват блудкави; както изглежда, човек предпочита бурното неудоволствие пред вялото удоволствие.
Смяна на причина и следствие. — Обикновено ние се насочваме несъзнателно към принципи и догми, подхождащи на нашия темперамент, така че накрая имаме чувството, сякаш тези принципи и догми са създали и оформили характера ни и са му осигурили опора и стабилност: а всъщност е станало точно обратното. Изглежда, нашите мисли и преценки трябва да се приемат допълнително като причина за формиране на съществото ни; и все пак истина е, че характерът ни е причина да разсъждаваме и да преценяваме по един или по друг начин. А какво ни кара да играем тази почти неосъзната комедия? Инерцията и удобството и не на последно място суетното желание да бъдем прогласени за напълно хомогенни, еднородни по нрав и убеждения: защото този монополист вдъхва уважение, създава доверие и мощ.
Житейска възраст и истина. — Младите хора обичат интересното и своеобразното в живота, все едно дали то е истинско или фалшиво. По-зрелите по дух обичат в истината онова, което е интересно и своеобразно. Напълно улегналите вече люде обичат истината също и там, където тя изглежда скромна и проста и отегчава обикновения човек, защото са забелязали, че истината често изрича най-висшето си духовно притежание с простодушно изражение.
Хората като лоши поети. — Тъй както бездарни поети търсят във втората част от стиха заради римата мисълта, така и хората, станали по-боязливи във втората половина на живота си, имат навика да търсят действия, възгледи, отношения, съвпадащи с онези от по-предишния им живот, така че външно всичко да бъде в пълно съзвучие; и все пак техният живот не е вече обладан и насочван все отново и отново от някоя силна всеобемна мисъл, а вместо нея се появява намерението да намерят римата.