Скука и игра. — Потребността ни принуждава към работа, а резултатът от нея утолява тази потребност; редовното пробуждане на потребността ни привиква на работа. В почивките обаче, когато потребностите са задоволени и сякаш спят, ни връхлита скуката. Какво е тя? Тя е навикът към работа изобщо, който сега се проявява като нова, допълнителна потребност; тя ще бъде толкова по-силна, колкото по-силен е навикът ни да работим, по-силна дори от всяка друга потребност, измъчвала някого. За да се изскубне от скуката, човек или надхвърля мярката и работи повече, отколкото са обичайните му потребности, или измисля играта, а това ще рече работата, която не следва да утоли друга потребност освен тази след работа изобщо. Който се е наситил на играта и поради липса на нови потребности не се налага да работи, понякога бива обладан от желание за трето състояние, което се отнася към играта като витаенето във въздуха към танца, както танцът към ходенето след едно блажено и спокойно душевно вълнение: това е блянът на художниците и философите за щастието.
Поука от снимки. — Вгледаме ли се в поредица снимки на самите нас от края на детството до времето на мъжката ни зрялост, откриваме с приятна изненада, че зрелият човек има по-голяма прилика с детето, отколкото с младежа: така че съответно на този процес, вероятно в промеждутъка е настъпило временно отчуждение от основния му характер, овладяно по-късно от концентрираната волева енергия на зрелия човек. Това схващане съответства на другото, че всички силни влияния на увлечения, учители, политически събития, които ни съблазняват в младежка възраст, по-късно изглеждат сведени отново до една твърда, разумна мярка; безспорно те продължават да ни изпълват и да ни вълнуват, ала надмощие все пак вземат основното чувство и мнение, а тях използват само като източници на енергия, не вече като регулатори, каквито са били през двадесетте години от живота. Ето защо и мислите, и чувствата на зрелия човек изглеждат по-сходни отново с онези от детската му възраст, а този вътрешен факт се изявява в споменатия вече външен факт.
Звученето на възрастта. — Тонът, с който младежите говорят, хвалят, порицават, съчиняват, не се нрави на по-възрастния, защото е твърде висок, но в същото време глух и неясен, подобен на тона, чието мощно ехо отеква в празното пространство на някой свод. Защото обикновено повечето от това, което младежите мислят, не блика от недрата на собствената им природа, а е ехо, отзвук на онова, което другите край тях мислят, говорят, хвалят, порицават. И понеже отгласът на техните чувства (симпатия и антипатия) е много по-силен от повода, от възприетото отвън, то когато отново дават израз на своите чувства, се получава онзи глух, ехтящ тон, който бележи отсъствието или оскъдното наличие на причина. Тонът на зрялата възраст е строг, отсечен, умерено висок, но като всяко добре артикулирано нещо с голяма широта на звучене. И най-после, старостта често придава известна мекота и милозливост на звука, сякаш го захаросва. Но има случаи, разбира се, когато го и подкиселява.
Изостанали и избързващи люде. — Неприятният характер, изпълнен с подозрителност, изпитващ завист към всяка сполука на колеги и близки, брутално избухващ спрямо застъпващите друго мнение, показва, че принадлежи към по-долно стъпало на културата. Следователно той е анахронизъм, защото начинът, по който общува с хората, е бил правилен и подходящ за времето на юмручното право; той е един изостанал, ретрограден човек. Друг характер, чието сърце е готово да се радва на ближния и навсякъде печели приятели, съпричастен е на новото, което покълва и расте, изпитва удовлетворение от почестите и успехите на другите и не претендира за изключителното право единствено той да познава безпогрешната истина, а винаги е изпълнен с малко доза недоверие — това е избързващият човек, който е устремен към по-високо стъпало на човешката култура. Неприятният характер произхожда от времето, когато са се поставяли първите неоформени и груби още основи на човешко общуване, а другият обитава най-високите им етажи, по възможност на по-голямо разстояние от дивия звяр, който беснее и вие под фундамента на културата, затворен долу в подземията.
Отчуждени от настоящето. — Голямо преимущество ще е за нас, ако веднъж се оттеглим в по-значителна степен от настоящето си и се понесем от неговия бряг назад в океана на отшумели световни размисли. Поглеждайки брега оттам, навярно за пръв път ще съзрем цялостните му форми, а когато го доближим отново, ще имаме преимуществото да го разбираме като цяло по-добре от тези, които никога не са го напускали.