Да сееш и да жънеш върху лични недостатъци. — Някои люде, да кажем например Русо, умеят да използват своите слабости, пропуски, пороци също и като тор за таланта си. Когато той оплаква покварата и израждането на обществото като неприятна последица от културата, в основата лежи някакъв личен опит, чиято горчивина придава острота на общата му присъда и отравя стрелите, които хвърля; той най-напред се разтоварва като индивид и си въобразява, че търси лек, който е пряко полезен за обществото, обаче косвено, чрез същото, да облагодетелства и него.
философски настроен. — Обикновено човек се стреми да си изработи за всички жизнени ситуации и събития едно поведение на чувствата, един род възгледи — това наричаме предимно философски настроени хора. Ала ако искаме да обогатим познанията си, по-ценно би било не да се уеднаквяваме по този начин, а да се вслушваме в тихия глас на различните житейски съдби; те носят със себе си свои собствени възгледи. Така ние ще опознаем живота и същността на мнозина, щом не се отнасяме към самите себе си като към нещо статично, непроменливо, като към някой индивид.
В огъня на презрението. — Нова стъпка към самостоятелност е направена, когато се осмелим да изразим възгледи, смятани като позорни за този, който ги изповядва; обикновено приятели и познати тогава се изплашват. Одареният човек трябва да премине и през този огън; защото след това повече ще принадлежи на себе си.
Саможертва. — В случай на избор голямата саможертва е за предпочитане пред малката: защото голямата ни възмездява чрез нашето самовъзхищение, нещо, което за нас е невъзможно при малката.
Любовта като похват. — Онзи, който иска да опознае истински нещо ново (било то човек, събитие, книга), ще постъпи добре, ако приеме това ново нещо с цялата любов, на която е способен, и бързо отвърне поглед, дори забрави всичко, което му се струва неприятно, шокиращо, фалшиво; нека например даде на автора на една книга най-голям превес и с туптящо сърце пожелае, сякаш е на състезание, той да постигне целта си. Служейки си с този подход, всъщност проникваме до сърцевината на Новото, до неговия живец; а това именно означава да го опознаем. Стигнем ли дотам, после разумът си прави своите критични уговорки; надценяването, временното затихване на критичното махало, бе именно само похватът, за да подмамим навън душата на това ново нещо.
Дълбоки натури. — Хора, които проявяват силата си едва когато задълбочат своите впечатления — наричат ги обикновено дълбоки натури, — са при настъпването на всяко внезапно събитие относително овладени и решителни: защото, в първия миг впечатлението е било все още повърхностно и едва после то се задълбочава. Обаче отдавна предвиждани, очаквани събития или личности възбуждат подобни люде до такава степен, че при крайното им настъпване стават почти неспособни да запазят дори присъствие на духа.
Общуване с нашата по-висша същност. — Всеки човек изживява своя щастлив ден, когато се срещне с по-висшата си същност. А чистата хуманност изисква от нас да оценяваме някого само според това му състояние, а не според делниците, минаващи в гнет и робуване. Така например един художник би трябвало да се преценява и почита според най-вдъхновеното видение, което е могъл да си представи и изобрази. Обаче хората общуват твърде различно с тази своя по-висша същност и често играят като актьори сами себе си, доколкото после все отново и отново повтарят онова, което са били през споменатите мигове. Някои живеят в страх и смирение пред идеала си и биха искали да го отрекат; те се боят от по-висшата си същност, защото, когато заговори, тя го прави взискателно и точно. Затова пък притежава призрачната свобода да идва и да отсъства, както пожелае. Ето защо я наричат често дар свише, докато всъщност всичко останало е дар свише (на случая), обаче тя е самият човек.
Самотни хора. — Някои хора са така много свикнали със самотата си, че изобщо не им идва на ум да се сравняват с други, а в спокойно, радостно настроение, в приятни разговори със себе си, дори със смях продължават да водят монологичното си съществуване. Но ако ги убедим да се сравнят с други, те проявяват склонност към задълбочено самоподценяване; и става така, че трябва да ги принуждават отново да научат добрата, правилната преценка за себе си едва от устата на другите: обаче дори и тогава те все отново и отново ще искат да поспестят, да омаловажат нещо от това научено мнение. — Ето защо трябва да уважаваме усамотяването на някои хора и да ги оставяме на спокойствие, като не бъдем толкова глупави, както често се случва, да ги съжаляваме заради това.