Без мелодия. — Има хора, чиято склонност към съзерцание и самовглъбяване наред с хармоничното подреждане и изясняване на всички техни способности е така силно изявена, че винаги чувстват крайна ненавист към дейности, поставящи си някаква цел. В това отношение те приличат на музика от протяжни хармонични акорди, в която не се долавя дори и наченка на раздвижена, разчленена мелодия. Всяко движение отвън служи единствено да постави тутакси лодката в новото й равновесие сред морето от хармонично благозвучие. Обикновено модерните хора стават крайно нетърпеливи при срещата си с такива характери, от които нищо няма да излезе, без да имаме правото да твърдим, че нищо не са. Обаче в отделни моментни настроения техният вид възбужда един необичаен въпрос: защо изобщо трябва да има мелодия? Защо не сме доволни, когато животът спокойно се отразява в дълбокото езеро? — Средновековието бе по-щедро на такива натури, отколкото нашето време. Колко рядко ще срещнем днес човек, който в спокоен и радостен диалог със себе си продължава да живее и сред заобикалящата го навалица, говорейки си като Гьоте: „Най-хубавото е дълбоката тишина, в която живея и расна по отношение на света, като печеля онова, което с огън и меч не могат да ми отнемат.“
Да живееш и да изживяваш. — Нека видим колко малко са тези, които умеят да оползотворяват своите изживявания — своите незначителни всекидневни изживявания, — и то така, че те да се превръщат в орна площ, която три пъти в годината да дава плод; докато други — и колко много са те! — понесени от стихийния порой на най-вълнуващи съдби, на най-различни световни и народностни движения, ще плуват винаги, и то много леко, отгоре на повърхността като коркова тапа: това накрая ни изкушава да разделим човечеството на малцинство от такива, които от малко умеят да направят много: и на мнозинство, които от много умеят да направят малко; ето че се натъкнахме и на онези обратно устроени фокусници, които вместо да сътворят света от нищото, превръщат света в нищо.
Сериозност в играта. — Веднъж на здрачаване в Генуа чух идещ от далечна кула игрив и продължителен камбанен звън, който не преставаше, сякаш не можеше да се насити на себе си; той се издигаше над уличната глъч, нагоре към вечерния небосвод и отекваше в морския ефир така зловещо, но едновременно и така детински, така меланхолно.
Припомних си тогава думите на Платон и ги почувствах внезапно да звучат в сърцето ми: всичко човешко, взето заедно, не си заслужава тази голяма сериозност; и въпреки това…
За убежденията и справедливостта. — Това, което човек в изблик на страст казва, обещава, решава, а после е длъжен да го защити с хладнокръвие и трезвост — това изискване спада към най-тежкото бреме, тегнещо върху човечеството. Необходимостта да признаеш до предела на необозримото бъдеще последиците от гнева, от неудържимо припламналото желание за мъст, от възторженото себеотдаване — може да предизвика още по-тежко озлобление към тези чувства, колкото повече навсякъде, особено при художниците, те се превръщат в обект на идолопоклонство. Тези хора издигат в култ значението на страстите и са го правили винаги; те естествено възхваляват и мъчителното удовлетворение на страстта, което изпитват върху себе си — изблиците на мъст, последвани от смърт, осакатяване, като последица доброволно изгнание и примирението на разбитото сърце. Но по-важно е, че поддържат будно любопитството към страстите и все едно, че казват: вие нищо не сте изживели, щом не познавате страстта. — Именно защото сме се заклели във вярност, възможно е дори на някое напълно измислено същество, например на някое божество, именно защото сме отдали сърцето си — да кажем на някой владетел, на партия, на жена, на религиозен орден, на художник, на мислител и то в състояние на заслепение и заблуда, състояние, което ни изпълва с екстаз и ни представя тези същества като достойни за всяко преклонение, за всяка жертва — именно затова ли сме сега така съдбовно и здраво обвързани. Нима не е било хипотетично обещанието, дадено естествено при неизразената гласно предпоставка, че съществата, на които сме се посветили, са наистина съществата от нашите представи за тях? Длъжни ли сме да останем верни на нашите заблуди дори и ако сме проникнати от съзнанието, че с тази вярност причиняваме вреда на нашето по-висше Аз? — Не, няма закон, няма задължение от този вид, ние трябва да станем предатели, изменници, постоянно да жертваме идеалите си. Ние не преминаваме от един период на живота си в друг, без да изпитаме болките на предателството и да страдаме после отново от тях. Дали не бе нужно, за да се изплъзнем от мъките, да се пазим от изблика на чувствата си? Няма ли светът да стане твърде пуст, твърде призрачен за нас? Но нека по-добре се запитаме дали тези мъки при смяна на убежденията са необходими и дали не зависят от измамно мнение и преценка? Защо се възхищаваме от човека, който остава верен на убежденията си, и презираме онзи, който ги сменя? Опасявам се, че отговорът трябва да гласи: защото всеки приема, че само долната изгода и личният страх могат да подтикнат към подобна смяна. Всъщност това ще рече, че никой не променя убежденията си, докато те са изгодни за него или най-малкото докато не му нанасят вреда. Но ако въпросът наистина стои така, той съдържа един отрицателен документ за интелектуалното значение на всички убеждения. Нека веднъж се опитаме да проверим как възникват убежденията и се замислим дали те не се надценяват прекалено много: освен това ще се окаже, че и смяната на убежденията бездруго се мери с неточен аршин и че сме привикнали да изживяваме тази смяна прекалено дълбоко.