ОТНОСИТЕЛНОСТ НА МОРАЛНИТЕ ПОНЯТИЯ
Без да съществува като предопределена и неотменима повеля в живота на съвременния човек, античната съдба, така наречената мойра, сякаш продължава да действа, за да превърне живота на един от най-забележителните и оригинални умове в антична трагедия. Ударите на съдбата започват още в най-ранното детство на Фридрих Ницше. Роден на 15 октомври 1844 г. в малкото градче Рьокен до Люцен като син на пастор, той изгубва още на петгодишна възраст баща си, и то по доста неизяснен начин. Смъртта настъпва поради размекване на мозъка, но дали този фатален край се дължи на заболяване с дълга предистория, изострено по-късно от едно злополучно падане, или на самото падане, остава загадка. Така още съвсем невръстно дете, фридрих Ницше е обречен на обкръжение от пет жени: майка му, баба му, две лели и сестра му Елизабет, които полагат най-големи грижи за неговото всестранно развитие, но, от друга страна, липсата на мъж, строгата морална атмосфера, сковаващото женско присъствие предварително го изолират и отчуждават от живота. Психоаналитично, може би тъкмо защото е чувствал тази женска среда като клетка за свободния полет на духа и опознаването на живота в неговите многостранни функции на пълнокръвен организъм, той намразва жената изобщо и през целия си живот не изпитва любовта като изконна прераждаща мощ и стимул на лирично вдъхновение, на земно щастие, плътска наслада, като откровение и сбъдновение свише, а само като мигновен сексуален порив, който го отвежда в един публичен дом в Кьолн. Този кратък миг на еротично преживяване се превръща в дългогодишен кошмар, защото в обятията на проститутката той се заразява със сифилис и сифилистичната спирохета от този момент ще подкопава непрестанно здравето му и ще го преведе през огнената геена на мъки и страдания, ще разкрие в него може би експлозивно неподозирани творчески залежи, за да го хвърли по-късно от дълготраен мрак на безумие в още по-дълбокия мрак на смъртта. Една антична трагедия, която Томас Ман се опитва да разтълкува в нейните заплетени вътрешни зависимости и перипетии в романа „Доктор Фаустус“ под образа на гениалния музикант и композитор Адриан Леверкюн, който след изумителни музикални композиции потъва от дълбоката нощ на психично помрачение в най-дълбоката нощ на смъртта. Едва ли има по-разтърсваща и по-проникновена характеристика на Ницше, извлечена от задълбочено тълкуване на биографичните данни и тяхното преосмисляне в трагедия на един гений, обречен на самота, на жажда за любов и приятелство, без да може да ги изживее като осъществяване дори в най-баналните им форми. Никъде не се среща името на любима жена или интимен приятел, изповед или излияние на лирично опиянение от любовта, макар сестра му Елизабет да твърди, че от приятелството правел култ. Когато отпечатва четвъртата част от „Тъй рече Заратустра“, и то „само за приятели“, само седем екземпляра са раздадени. За негово голямо огорчение нито един от тези седем приятели не откликва с отзив, който би стоплил душата му. А тя се нуждае от топлина, защото „около него цари студ“. „Някому да разкрие сърцето си, някого да допусне в живота си — такива неща при Адриан нямаше.“
Колкото и да е самобитен като творчески феномен, все пак Ницше едва ли може да се разглежда като изолирано от своята съвременност явление, особено в началото на писателската си дейност, когато се формират духовните тежнения, изразните и стилните техники, въз основа на наличния лексикален фонд се разширяват езиково-творческите възможности на собственото въображение. Още като ученик в класическата гимназия на „Пфорта“, за онова време едно от най-реномираните учебни заведения, Ницше успява да канализира до известна степен многостранните си увлечения и да се посвети на поезията и литературата, но изходната база си остава древната митология и философия в тяхното тясно сцепление с музиката, която е основна стихия в този период от неговия живот. За вглъбяването на интереса към древната литература допринася и съкровеното общуване с творчеството на Фридрих Хьолдерлин и неговото дълбоко преклонение пред гръцката древност. Романът „Хиперион“ е книгата, която не само като концепция, но и като стилно постижение в най-висока степен намира отзвук в душата на младия Ницше, изостря усета му за езиково-стилно съвършенство и музикално изграждане на фразата и налага отпечатък върху всичките му творби. В тях се чувства псалмометафорната тоналност на изложението, химнически мелодичната настройка на Химните за „идеалите на човечеството“ и по-късната лирика на Хьолдерлин, философската основа, метафорният говор на изказа, откъсването от църковната догма и традиция, динамичната раздвиженост в светогледната постановка в духа на Хераклит чрез един внезапен адвсразативен съюз: „ала“, „но“, „обаче“ (aber. doch), да се въведе антитезата, разнообразната игра и музикална ритмика с помощта на майсторска употреба на полисиндетона и асиндетона, т.е. с насищането на изреченията или отделни части от тях със съюзи или сгъстяването на изказа без съюзи, поради което се променя напевността на мелодичния поток и неговата ритмична конфигурация. Употребата на „и“ (und) в прозата на Хьолдерлин и по-късно на Ницше напомня някаква орнаментална игра, в която сплитанията на отделните думи в смислово-емоционален орнамент се извършват под нашепванията на изключително жив усет за звуковата им стойност и симетричното им разположение и разпределение в общия словесно-музикален комплекс, в който върхът на музикалното ударение едновременно съдържа емоционалния или логично-смислов акцент. От чувството за мелодичност са изникнали и многобройните композиции и нови словосъчетания, но това, което поради особената си душевна нагласа Ницше не е бил в състояние да възприеме от Хьолдерлин както в областта на философските размисли, така и в лирическото изживяване на природата и човека, е любовта изобщо като космически принцип, като екстатично възхищение от най-метафизичен разред, като откровение свише, познание и осмисляне на живота, като необходим стимул, като средство за проникване в жизнени сфери, недостъпни за разума. Проклятието на „студа“ пречи на Ницше да изживее жената и любовта, вдъхновението от тях дори в най-обикновените постични пориви: жената като вдъхновителка отсъства във всички нейни превъплъщения на майка, любима, приятелка, дори като красиво произведение на природата. А природата като естетическо преживяване или лирическо настроение (звезди, небе, цветя, етерът, реките, потоците, планините и горите, дори отделните дървета: „Дъбът“) участва в лиричните изблици на Хьолдерлин и романа му „Хиперион“, наречен така по името на бога на слънцето. Както загатва самото заглавие на романа, животът на Хиперион, въпреки жестоките изпитания и разочарования от новите гърци, протича под синия лазур и слънцето на всеобемна любов към природата, приятелите, любимата жена Диотима (по името на жрицата от диалога „Лир“ на Платон) и възторзите от възвишените идеали за едно общество, основано на любов, съвършенство и красота, т.е. той изживява естетически-морално своята мисия за освобождението на Гърция и възраждането на гръцката древност. „Хиперион“ е поетически превъплътената философия на Хераклит за вечното движение („всичко тече“), но в триадичната диалектика на теза (първоначална хармония), разпадането й под влияние на дисонансите, заложени в нея, на антитеза и тяхното изглаждане в още по-съвършен синтез на красива хармония в бъдещето, след което по силата на принципа за „единното, различно в себе си“ започва отново да действа кълнът на разпадането, една постановка, която възприема по-късно и Ницше, но в съвсем друго светогледно осмисляне. Както Хиперион е самият Хьолдерлин, така Заратустра е самият Ницше, но докато Хиперион и Хьолдерлин са идентични като образи, то Заратустра е само средство за Ницше да го противопостави на себе си във вътрешното му развитие от светогледните религиозни позиции на персийския мъдрец до узряването му за светогледа на свръхчовека и така чрез отричането от себе си да утвърди своя антипод — „безбожника“ в лицето на Ницше.