Още тук, в този предговор, прозира изконната вътрешна нагласа на Ницше да проследява относителната стойност на моралните понятия, личи променливата мярка, която той по-късно ще окачестви като антилогика („За първите и последните неща“) и ще я защити не само като необходимост, но и като нещо дълбоко заложено тъкмо в логиката на самия живот: „Към нещата, които могат да доведат един мислител до отчаяние, спада познанието, че нелогичното е необходимо за човека и че от нелогичното мислене произтичат много добри неща. То е така дълбоко заложено в страстите, в езика, в изкуството, в религията и изобщо във всичко, което придава стойност на живота, че не може да се изтръгне от тях, без по този начин непоправимо да накърним всичките тези хубави неща. Само крайно наивни хора могат да си въобразяват, че природата на човека може да се превърне в чисто логическа природа: но ако наистина биха съществували степени на доближаване до тази цел, колко хубави неща по този път биха били обречени на гибел! И най-разумният човек се нуждае от време на време от природа, това ще рече от нелогичното принципно отношение към всички неща.“ Тази алогичност според Ницше се определяла и от конкретния случай или субективното тълкуване, от личното чувство на симпатия или антипатия, на удоволствие или неудоволствие, а не по-малко и от възрастта. Прозира също и неговата безпощадна критическа мисъл дори по отношение на собствените постановки. Този предговор е интересен и от друга гледна точка: в него е отразена склонността към съвсем неочаквани светогледни и емоционални обрати в отношението му както към обектите на изследване, така и към човешките личности, обекти на възхищение или преклонение, издигането им в култ и свалянето им от пиедестала на обожание, до пълното им развенчаване. И въпреки цялата безпощадност на самокритичното самоубийство, тъкмо на тази книга Ницше дължи първата си слава и обаянието на поетически раздвижената мисъл и оригинални трактовки на вече известни факти и тълкувания, които по-късно ще бъдат преоценени още веднъж в духа на неговото познание, че животът е непрекъснато експериментиране, а това значи динамична преоценка на становища, отхвърляне или коригиране на възприети възгледи и догми, търсенето на абсолютната мярка в субективната относителност на моралните постулати.
Музиката като магия в нейната най-сложна, загадъчна и всепокоряваща стихия Ницше изживява в творбите на Вагнер, на този невероятен феномен, съчетал в себе си дълбокото прозрение на философа с усета на естета и майсторството на поетическата изповед чрез тонове и драматично раздвижената динамика на бурните страсти. Той умеел да навлиза в тайните подземия на човешката душа, дори в нейните митични сфери, поради което неговото изкуство действало сякаш с вулканичната мощ на цялата природа, то било сякаш връщане в лоното на самата природа, изкуство, което не е средство за веселие, а за размисъл, за благоговейно настроение, изкуство, което говори на всички езици. „За Вагнер може да се каже, че е дал език на всичко в природата, което до този миг не е искало да говори. Той не вярва, че може да съществува нещо, което да е нямо. Потапя се и в утринната заря, в гората, мъглите, бездните, планинските върхове, в ужасите на нощта, в лудия блясък и открива в тях някакво тайно въжделение — и те искат да звучат“ („Рихард Вагнер и Байройт“, 1876 г.). Този вдъхновен панегирик завършва по-късно с пълно отрицание в духа на неговото схващане за антилогиката на преценките, която може да се дължи на друга емоционална настройка, която при Ницше винаги изключва антиморала, защото е оправдана от вътрешното му преустройство, от дълбокото убеждение, че всички преценки за значението на живота са изградени нелогично и затова са несправедливи. „Липсата на чиста (т.е. на абсолютна) и без пристрастна преценка се корени, първо, в оскъдния наличен материал, второ — в начина, по който се получава крайният резултат, и, трето, във факта, че всеки отделен елемент от материала с неотменна неизбежност е отново резултат на нечисто, неизкристализирало познание.“ В тези редове се съдържа цялата безизходност на човека да направи твърда, непоклатима мярка за абсолютна преценка въз основа на логиката, трагедията в търсенето на правдата и морала и неволното неизбежно стигане до антиморал въз основа на антилогиката на мислене, едно прозрение, на което непрекъснато ще се натъкваме във фрагментите от „Човешко, твърде човешко“ и което ще обясни резките колебания и зигзази в мисловната диаграма на Ницше и трагедията на мислителя, който тъкмо в момента, когато си мисли, че е открил истината, доброто или правдата, отново бива хвърлен на изходната гара на първоначалната нерешителност коя посока да избере, за да стигне до някакъв резултат. „Така например опитът с даден човек, колкото и близък да ни е той, няма да отразява напълно образа му, за да имаме логическото право за цялостна преценка за него: всички преценки са прибързани и така трябва да бъде. А в края на краищата и мярката, с която ги мерим, а това ще рече нашето собствено същество, не е неизменна величина, ние се поддаваме на настроения и колебания и все пак би трябвало да сме убедени в твърдостта на собствената мярка, за да можем правилно да оценим това, което ни засяга. От всичко казано може би следва да заключим, че не бива изобщо да преценяваме. О, да можехме обаче само да живеем, без да преценяваме, без да изпитваме чувствата на антипатия и симпатия! Защото всяка антипатия, както и всяка симпатия, е свързана неотменно с преценка. Подтикът, тласкащ ни към нещо или отблъскващ ни от нещо, без чувството, че търсим полезен стимул или че искаме да отбегнем нещо зловредно, подтикът без някакъв вид осмисляща преценка върху значението на преследваната цел изобщо не съществува при човека. Защото по природа ние сме нелогични, а поради това и несправедливи същества и сме в състояние да осъзнаем това: ето една от най-великите и най-неразгадаеми дисхармонии на битието.“