С този фрагмент Ницше ни дава ключа за разбирането както на внезапните му светогледни обрати и противоречия, така и за преодоляването на възхищението от личности и кумири. Скоро Вагнер е преодолян и настъпва неизбежното нихилистично отрицание. Колкото е дитирамбичен във венцехвалебствията, толкова сега е саркастичен и язвителен — отрицанието и обругаването и на човека, и на музиканта, и на музиката му („Случаят Вагнер“, 1888 г., и „Ницше анти Вагнер“, 1889 г.). Той изпада в истинско изстъпление на ярост, от перото му се изнизват квалификации за Вагнер, които далеч надхвърлят не само мярката на цивилизована конфронтация, но и на елементарна сдържаност в подбора на квалификациите: Вагнер бил комедиант, несравним шут, най-великият от клоуните, типичен декадент, най-невежливият гений, нервно болен, със своето болно изкуство разболявал всичко, до което се докосвал. Срещу всеки дитирамб от миналото стои не само минус, но и цяла серия от минуси в ескалацията на все по-драстични обиди и хули и експресивни метафори на едно просто патологично изстъпление на омраза и ненавист. В изкуството му се смесвали по ловък начин бруталното с изкуственото и идиотското, то действало затъпяващо също като след продължителна употреба на алкохол, а неговата театрална реторика имала ефект само върху мозъците на идиоти, музиката му била изобщо най-лошата музика до днес, тя можела да се хареса само на тълпата. Дори като човек Вагнер му действал алергично, само при вида му той се задъхвал, обливала го гореща пот, сърцето му и всичките му вътрешности застивали в ужас, а краката му възроптавали, защото се нуждаели от ритъм, танц, а той ги сковавал. Най-фаталното в основната постановка на книгата за Вагнер била намесата на модерни идеи „в грандиозния гръцки проблем“ и така още в зародиша й провалил замисъла си и започнал да „фантазира“, вместо да излага безпощадно нещата, и така създал погрешната представа за немската душевност и немската музика, която между всички форми стояла най-далече от древногръцката, а отгоре на това действала гибелно върху нравите и била двойно по-опасна за народа. По-късно, верен на склонността си към самокритика и ревизия на емоционалните шокови преценки, Ницше ще смекчи отрицанието си не само за Вагнер, но и за Шопенхауер — другия негов идол.
Младият Ницше не следва някакви предначертани светогледни постановки, те просто спонтанно идват при него със следването на класическа филология, с поврата към гръцката античност, със съкровеното общуване с древногръцката философия и произведенията на Есхил, Софокъл и Еврипид, с преклонението пред Гьоте, Шилер, Фридрих Хьолдерлин, Новалис, Фридрих Шлегел, Хегел, Шопенхауер и Волтер, „най-великия освободител на духа“, но заедно с това неговата критическа мисъл разчепква още по-задълбочено проблемите, за да навлезе в най-тънките капиляри на промислянето им и да си изгради собствена светогледна позиция, която в момента да отговаря на умонастроението му, но след това може да я отхвърли с не по-малка страстност, съгласно с принципа, че човешкото знание винаги е фрагментарно (Stuckwerk) и често „алогично“ и че подлежи непрестанно на експериментиране. Човешкият живот е много кратък, понякога са нужни цели поколения, за да се стигне до някаква истина. От тази гледна точка обратите и повратите в неговите собствени светогледни становища и постановки не бива да се разглеждат като прегрешения или несъстоятелни мисловни структури, а просто като наложителна корекция в осмислянето или преосмислянето на този или онзи проблем, на тази или онази истина, като ново мълниеносно озарение, като проблясък при внезапна конфронтация или прозрение в относителността на моралните стойности: „Наистина аз много често следвах истината по самите и пети, тогава тя се изстъпваше пред мене. Понякога си въобразявах, че липсва, а ето че тъкмо тогава улучвах истината.“ („Тъй рече Заратустра“ По тази причина най-сбитата форма на творчески изказ е фрагментът — най-удобната рамка на мигновена реакция на промислянето, издържана почти винаги в метафорна образност или сентационната техника на Библията, за да изтъкне още по-релефно мисловното ядро и относителността на отделни морални понятия или неразгадани възможности в двуполярността на тяхната положителна или отрицателна стойност. Нека обърнем внимание, че не само сборникът „Човешко, твърде човешко“, но и останалите му творби са издържани в техниката на фрагментно изложение. Въпреки свързаното повествование в самата си плът те съдържат великолепни фрагменти от самостоятелни смислови ядра.