По същността си всичките фрагменти и произведения на Ницше са непрестанно дирене на истинския човек. И той като Сократ се стреми да стигне до познание на моралните стойности, доколкото те въобще са познаваеми в този свят на относителна измеримост. А диренето на истината за човека е преди всичко дирене на самия себе си, съгласно с девиза над входа в светилището на Аполон в Делфи: „Познай себе си“, и то не само в еднопосочна и еднозначна перспектива, а в многопосочността и многоперспективността на вътрешното битие на Аз-а и реализацията му в интимния живот, в практическата или творческата дейност. Така се получава един многостранно изследван образ под най-различен ъгъл на пречупване, много по-интересен и по-ярко емоционално оцветен в своята проста човечност и полярно изображение от едноизмерното изображение. Това обстоятелство дава повод на читателите сами да стигнат до извода на заглавието: „Човешко, твърде човешко“, защото проблемите са разглеждани в многоперспективността на тяхната реализация в живота, т. е. в относителността на моралните ценности. С още по-голямо основание сборникът би трябвало да носи заглавието „Откровения“, защото импровизацията, фойерверкът на прозряната моментна истина винаги съдържа динамичния импулс на изповед, на откровение, на подтик за споделяне, на мисловния кълн. В системата на философската теория формалната логика запазва своята приоритетна функция в единното монолитно изграждане, докато във философско-поетичните откровения на Ницше властва емоционално осмисляне на мигновени озарения и проблясъци, без да се търсят непоклатими постулати на познанието, без непоклатимата логичност в извеждането на заключенията, тъй като алогичността има своето оправдание, както изтъкнахме вече в понятието за живота изобщо, а то подлежи на непрестанно експериментиране. От тази гледна точка обратите и повратите в постановките му не бива да се разглеждат като прегрешения или несъстоятелни мисловни структури, а просто като наложителна корекция, преоценка или опит да се навлезе в най-тънките капиляри на промислянето и от едно ново положение да се разчепкат още по-задълбочено проблемите, да се изгради едно ново тълкуване, което да отговаря в момента на неговото умонастроение, но винаги остава възможността при един нов проблясък да го отхвърли с не по-малка страстност. Неговите фрагменти притежават едно великолепно качество: винаги оставят открити възможности за творческо домисляне, допълнение, дооценка, избиване в противоположно становище.
Ницше опознава Волтер, на когото посвещава сборника, само от най-благоприятната страна на „най-велик освободител на човешкия дух“, без да познава, както изглежда, тежкото разочарование на Фридрих II Велики от човека Волтер, създал невъзможната атмосфера на клюки, интриги, анонимни доноси в неговия двор, поради което се вижда принуден да го изгони, или подлата роля, която изиграва по отношение на Лесинг, като попречва да бъде назначен за кралски библиотекар и така го обрича на бедствие и скитничество, още по-малко критическото разнищване в полемиката на Лесинг на френската псевдо-класическа трагедия, отхвърлянето на драмите на Волтер и изтъкването на голямата вреда, нанесена от него не само на френската, но и на немската драматургия. Засега Волтер е нужен на Ницше за вътрешното преустройство и скъсването със старите стойности, за аристократичното отделяне от интелектуалните партии в съзнанието на самостоятелната ценност на отделния индивид, преодолял себе си в стремежа за отдръпване от нивелиращото равенство с тълпата, макар все още да не е достигнал до идеала на свръхчовека, но във всичките фрагменти се долавя вече лъхът на ново евангелие, на нова религия на духа чрез лично усъвършенстване, чрез извисяване над опошлените вече догми, над лицемерните добродетели, над палячовците, които искат да подчинят свободния човек на казармена дисциплина.
Преоценката започва с преодоляването на установените норми и връщането към „простите истини“ („За първите и наследени неща“), те именно са белег на висша култура, а не изпълващите ни с щастие заслепяващи заблуди, чийто произход се корени в метафизиката. Приземяването е принципът в този нов похват на преоценка. Винаги сме готови да се присмеем на тях, защото ни се струвало недопустимо да се съпоставят толкова неравностойни неща: тъй простички, скромни, безцветни, привидно тъй обезкуражителни изглеждали те, а тъй разкошни, опияняващи, може би дори ощастливяващи ни се стрували другите, но да се придържаме към първите било белег на по-висша култура, на мъжество и не само отделният индивид, а цялото човечество ще се извиси до това мъжество, когато привикне да цени устойчивите, трайни познания и се отърси от вярата и внушенията в чудодейни истини. Прилагайки личните си критерии за красота и възвишеност, ще даваме повод за злъчен присмех и подигравки, обаче причината или ще е липсата на поглед за прелестите на най-обикновените форми, или защото човеците, възпитани в новия дух, все още не са изцяло проникнати от него, така че, без да се замислят, автоматично продължават да поддържат старите форми, и то доста несполучливо като някой, комуто работата не е вече присърце. В отминалите времена духът не бил така всецяло отдаден на строг и вглъбен размисъл, сериозността му се изчерпвала в измисляне на символи и форми, но тази сериозност днес се превърнала в отличителен белег на нисша култура, така че сега изкуствата ставали все по-интелектуални, сетивата все по-одухотворени, а и благоприличието в еротическото изживяване се оценявало по-различно от преди сто години. формите на живота добивали все по-голяма одухотвореност, царството на вътрешната, духовната красота се задълбочавало и разширявало непрестанно, одухотворената гледка била по-ценна от най-прекрасното телосложение или най-величествената сграда. За йерархията в относителната преценка на понятията голяма роля играе възрастта и отделните стадии на интелектуално развитие. Бързолетността на човешкия живот създава погрешно впечатление за „непроменим характер“, тя му пречела да се вреждат в него достатъчно активно действащи мотиви за да могат да се разрушат дълбоко залегналите почерци на изминалите столетия. Но ако си представим мислено един човек на възраст 8000 години, бихме могли да установим един абсолютно променлив характер, така че той да се разслои в пъстро множество от различни индивиди с различен характер. Така бързолетността на човешкия живот подвеждала към някои погрешни твърдения върху качеството на характера („Към историята на моралните емоции“). По-късно от тази светогледна позиция са подложени на преоценка много от по-ранните постановки в собствените му творби. Цялата пъстра поредица в този раздел е загатната в самото заглавие, което говори за морални емоции, а те именно трябва да се тълкуват в духа на горния фрагмент според градацията на възрастта и степента на преживяванията и прозрението. Решават чувството като динамичен ефект, емоционалният шок, импровизацията на мълниеносната инвенция, напорът на внезапното прозрение, поради което самата преценка ще бъде относителна в своя извод в зависимост от емоционалния взрив, моралната настройка и активно задвижената логика. В тази двойна относителност на разглеждането е изграден фрагментът „Йерархията на благата и моралът“, една постановка, която определя моралното и неморалното в неговата относителна стойност за по-ниската или по-висшата степен на егоизъм в зависимост от това, което желае единият или другият. Ако някой предпочете отмъщението пред правдата, според мащаба на една по-ранна култура той е морален, а от днешното измерение — неморален. Изводът е, че йерархията на благата не се определя и преконструира според морални принципи, а всеки път трябва да се съобразява с конкретно действащата преценка, дали една постъпка е морална или неморална, т. е. пак от конкретния случай и субективните везни, от субективната логика или антилогика.