Лоши навици при логични заключения. — Най-обикновените погрешни изводи на хората са тези: едно нещо съществува, следователно е оправдано. Тук от гледището на жизнеспособност се заключава за целесъобразността, а от нея се вади заключение за правомерността. И после: едно мнение ни прави щастливи, следователно то е вярно, неговото въздействие е добро, значи и то самото е добро и вярно. Тук въздействието получава оценката и „щастливи“, и „добри“ в смисъл на полезно, като оценката „добро“ се прилага сега и към причината, само че в смисъл на логически валидно. Обратната постановка гласи: едно нещо не може да се наложи, да се задържи, следователно то е неправилно. Свободомислещият, който твърде често се сблъсква с този погрешен начин на заключаване и страда от последиците му, е изложен неведнъж на изкушението да вади противоположни заключения, които в общи линии естествено са не по-малко погрешни: едно нещо не може да се наложи, следователно то е добро; едно мнение създава затруднения, вълнува, следователно е вярно.
Необходимост от нелогичното. — Към нещата, които биха могли да доведат един философ до отчаяние, е познанието, че нелогичното е необходимо на човека и че от нелогичното възникват и много добри неща. То е сраснало тъй дълбоко със страстите, с езика, с изкуството, с религията и изобщо с всичко, което придава стойност на живота, че е невъзможно да го измъкнем оттам, без да увредим безвъзвратно тези красиви неща. Само най-големите наивници могат да вярват, че човешката природа би могла да се превърне в чисто логична; ако обаче съществуваха степени на доближаване към тази цел, какво ли би се изгубило по пътя? От време на време също и най-разумният човек отново чувства нуждата от природата, а това ще рече от нелогичната си основна позиция към всички неща.
Несправедливостта като необходимост. — Всички преценки за значението на живота са изградени нелогично и затова са несправедливи. Липсата на чиста и безпристрастна преценка се корени, първо, в твърде оскъдния наличен материал, второ — в начина, по който се получава крайният резултат, и трето — във факта, че всеки отделен елемент от материала е с абсолютна неизбежност отново резултат на нечисто, неизкристализирало познание. Така например опитът с даден човек, колкото и близък да ни е той, няма да отразява идеално образа му, за да имаме логическото право за цялостна преценка за него; всички преценки са прибързани и така трябва да бъде, А в края на краищата и мярката, с която ги мерим, а това ще рече нашето собствено същество не е неизменна величина, ние се поддаваме на настроения и колебания, и все пак би трябвало да сме убедени в твърдостта на собствената мярка, за да можем правилно да оценим това, което ни засяга. От всичко казано може би следва да заключим, че не бива изобщо да преценяваме; о, да, можехме обаче само да живеем, без да преценяваме, без да изпитваме чувствата на антипатия и симпатия! Защото всяка антипатия, както и всяка симпатия е свързана неотменно с преценка. Подтикът, тласкащ ни към нещо или отблъскващ ни от нещо, без чувството, че търсим полезното или че искаме да отбегнем зловредното, подтикът без някакъв вид осмисляща преценка върху значението на преследваната цел изобщо не съществува. Защото по природа ние сме нелогични, а поради това и несправедливи същества и сме в състояние да осъзнаем това: ето една от най-великите и неразгадаеми дисхармонии на битието.
Заблудата за живота като необходимо условие за живот.
Всяка вяра в стойността и достойнството на живота почива на нечисто мислене; тя е възможна единствено защото в индивида е много слабо развито чувството на съпричастие към живота и страданията на човечеството в цялост. Също и малкото хора, издигнати с мисълта си над личното битие, не обхващат с погледа си живота в неговата цялост, а само откъслеци от него. Съумеем ли да насочваме взора си предимно върху изключенията, имам предвид върху големите дарования и непокварените души, приемем ли тяхното възникване за цел на общото световно развитие, наслаждаваме ли се на дейностите им, бихме могли да повярваме в стойността на живота, защото тъкмо тогава изпускаме от погледа си другите хора, естествено мислим непълноценно, нечисто. Или пък ако обхванем с поглед всички хора, но възприемем в тях само един вид инстинкти, а именно по-неегоистичните, и с оглед на тях оправдаем другите инстинкти, тогава би могло да имаме известни надежди и очаквания към човечеството като цялост и дотолкова да повярваме в стойността на живота; но и в този случай пак по пътя на нечистото мислене, на алогиката. Обаче все едно как се държим, дали по единия или по другия начин, ние представляваме сред хората едно изключение. Защото тъкмо голямото мнозинство от хората понасят живота без гневен ропот и така доказват вярата си в стойността на битието, ала именно защото всеки един иска да се себеутвърди и наложи като отделен индивид и не излиза от своето Аз като споменатите изключения. Те изобщо не забелязват всичко извън тяхната личност или го долавят най-много само като мъгляв силует. Следователно стойността на живота за обикновения, всекидневен човек почива единствено на това, че той се смята за по-важен от света. Огромният недостиг на фантазия, от който страда, му пречи да се вживее в душите на другите същества, поради което взема колкото се може по-малко участие в съдбата и страданията им. А който пък наистина би могъл да прояви съпричастие, навярно ще се отчае от стойността на живота, успее ли да обгърне и да почувства в себе си човешкото съзнание като цялост, той би рухнал с проклятие на уста против живота, защото човечеството в своята съвкупност няма цели, и наблюдавайки този развой, човек не може да намери утеха и опора в него, а може само да се отчае. Но ако при всяко свое начинание той има пред очи винаги абсолютната безцелност на човеците, то и собствената му дейност започва да му се вижда като безсмислено разхищение. Но да се чувстваш и като част от цялото човечество (не само като отделен индивид), също така безсмислено прахосан, както виждаме природата да прахосва самотния цвят, е чувство над всички останали чувства. Кой е способен да го изпита? Положително само един поет: а поетите винаги знаят как да се утешат.