Относителността на моралните понятия е заложена в самото битие, и то в анонимността за определянето на тяхното качествено съдържание: доброто става добро върху контрастната материя на злото или, обратно, но те винаги остават относителни в преценката си, защото зависят от везната на субекта, в алтернативата на моралното измерение за тяхната относителност в реализацията. „Всяко зло за добро“, казва една поговорка и така най-добре изразява колебанията в абсолютната морална стойност. В отделни произведения на литературата този относителен принцип е намерил своето най-дълбоко превъплъщение. Мефистофел във „Фауст“ на Гьоте („Пролог на небето“) символно изразява тази своя относителна същност като персонификация на злото: