„Тъй рече Заратустра“ е книгата, която и до днес буди възхищение и задоволство, преживява мигове на активно въздействие върху цели поколения, докато през определени периоди бива заклеймена като опасна политическа идеология и ерес, около нея се разгаря истинска борба на страсти, на признание и отрицание, на доктринерски изопачавания, а всъщност тя е само една лична изповед на Ницше в търсенето на уравновесителен баланс между укоренена норми и личното им преосмисляне все върху везните на тяхната относителна валидност, без да иска да натрапва изводите от това люшкане между миналото и бъдещето, защото, както изтъкнахме по-горе, противопоставянето е само интелектуално, а не политическо, свръхчовекът е духовен аристократ, творец, одарена личност, изградила себе си в борбата за откриване на истината и трайните морални стойности. Макар да е издържана в стила на библейските притчи, тя не е проповед, а изповед на един самотник, който стига до познание на себе си и своята мисия в усамотението на планината между своите зверове — змията и орела, символите на мъдростта и възвисеността. Изложението в стила на Библията е по-скоро литературен маниер, отколкото опит за политическо евангелие или по-скоро евангелие само за избраници, а и самото зареждане на концепцията има характер на прозрение, в което мисълта носи действието. Въпреки външната произшественост то се извършва в душата, в селекцията и преоценката на натрупаните морални ценности в тяхната относителна валидност, на отделяне ог многолюдието, от дребното битие, в изграждането на една религия на бъдещето, в което всички могат да съществуват един до друг, но отделно. Тъкмо в тази разлюляна диаграма на душевни възторзи и разочарования той превъзмогва себе си като егоистично Его и опознава истината и висшата цел в живота, но не като подготовка за отвъдния свят, както проповядва религията, а като повеля да го изживее в новото земно предназначение на духовен аристократизъм и себенадмогване, на осъществяване на представата за свръхчовека.
Концепцията за „Тъй рече Заратустра“ се заражда в Италия край прелестния тих залив на Рапало, недалеч от Генуа, но едва в Рим, в една лоджия на пиала Барберини, Ницше съчинява „най-самотната песен, изпята някога от поет: песента за нощта“. Цялата книга за Заратустра е обвеяна от чувството за самота, което колкото и да е трагично, е необходимият творчески климат и стимул за изповед, с наложителността на внезапно озарение, на „екстаз“, така че и първата, и втората част са изпети на един дъх, ако характеризираме книгата като философско-поетическа поема. „Ти не си способна да си представиш стихията на подобни творчески навей — пише той на сестра си Елизабет, — има ли някой В края на XIX век ясна представа за това, което поетите на силни епохи са назовавали «вдъхновение»? Ако ли не, аз ще го опиша.“ И стига до заключението, че „човек е само инкарнация, само уста или медиум на свръхестествени сили“. Понятието „вдъхновение“ в смисъл, че внезапно, с неизразима сигурност и финес нещо става видимо и достъпно за слуха, нещо, което разтърсва до глъбините на душата и изумява — изразява същността на това състояние. Човек слуша — не дири, приема и не пита, кой дава. Като мълния проблясва една мисъл, налага се с формата си без колебание — никога не съм имал избор. Един възторг, чийто неудържим напор се излива в поток от сълзи, като стъпката му неволно ту забързва, ту се забавя: едно излизане вън от себе си при най-ясно съзнание за безчет леки тръпки и трепети чак до върха на пръстите на краката, една бездна от щастие, в която най-мъчителното и най-мрачното нямат ефект на контрасти, а са необходима предпоставка, предизвикателства, необходим цвят в богатия спектър от светлина, инстинкт на ритмични взаимоотношения, обхващащ широки пространства от форми. Продължителността, потребността от един широкообхващащ ритъм е едва ли не мярка за интензивността на вдъхновението, един вид уравновесител на неговия напор и напрежението му… Всичко става във висша степен недоброволно, но сякаш в бурен изблик на чувството за свобода, на независимост, за мощ, за божественост… Непроизволността на образа, на символа е най-голямото чудо — Човек няма представа що е образ и що е символ, всичко се предлага като най-вездесъщ, най-правилен, най-прост израз. „Сякаш нещата от само себе си — както казва Заратустра — се организират и склаждат в символа.“