Този откъс е разковничеството за разбирането на Ницше и неговото прозрение не само в творческия процес изобщо, но и съвсем тясно определено за начина на афористичния и фрагментарен начин на зараждане и преосмисляне на проблясъците, внезапните озарения и творчески импровизации. Мисълта проблясва като мълния, като предизвикателен фойерверк, с напора си тя принуждава веднага да бъде записана, и то в най-фрагментарна сбитост и в стила на афористично озарение, за да не изчезне със същата внезапност и наложителност, с които е дошла и напирала за израз, В този смисъл „Тъй рече Заратустра“ сякаш се състои от внезапни навей, светкавични озарения, импровизации и откровения, от отделни фрагменти и афоризми, обединени от личността на Заратустра и неговото вътрешно развитие от персийския мъдрец в безбожника и свръхчовека Ницше като негов модерен антипод. Персиецът е необходим на Ницше, за да може чрез неговото лично преображение, чрез символа на едно преодоляно светогледно начало да утвърди себе си като „първия аморалист“. Конфронтацията Заратустра — Ницше е метафорното съпоставяне на два полярни светогледа, „защото това, което в историята означава чудовищна еднократност на този персиец — пренасянето на борбата между добро и зло, на морала, в сферата на метафизичното като същинско колело в механизма на нещата, като сила, причина, цел сама за себе си“, — за Ницше означава съдбоносна заблуда, следователно тъкмо Заратустра сам трябва да я осъзнае и да я възвести и така да се самоопровергае. Цялата история не е нищо друго освен експериментално оборване на постулатите на тъй наречения морален порядък в света. Единствено Заратустра е издигнал в учението си правдивостта като най-върховна добродетел, следователно в разрез със страхливостта на „идеалиста“, който бяга от реалността, той трябва да има храбростта на всички други мислители, взети заедно, да възвести истината, а тя в устата на Ницше значи: „себепреодоляване на морала, себенадмогването в неговия антипод“. Той оборва Заратустра чрез самия него, извиква го от тъмните недра на миналото, за да разсее сам заблудата на учението си и да се реализира в своя антипод Ницше и така под образа на Заратустра да опровергае метафизиката в полза на живота, самоизграждането на човека като индивид с оглед на реалните изисквания, а не с оглед на някаква отвъдна морална метафизика. Такава позиция обаче води неминуемо до конфронтация с дълбоко вкоренените принципи за равенство, за подчинение на държавата и религиозните догми, до трагична изолация, която може да се компенсира само със съзнанието за духовен аристократизъм, духовна мощ чрез интелектуалното усъвършенстване и себеизграждането, чрез едно собствено законодателство. Така Ницше дава отговор на недоумението защо е избрал като герой на книгата си Заратустра и едва ли някой би си изяснил тази мистерия, ако в едно от писмата до сестра си Елизабет не разкрива скритите си подбуди и по този начин дава възможност да се разгадае поне след смъртта му вътрешната връзка, породила толкова догадки и напразни опити.
В концепцията на Ницше за вечния възврат, която той смята за най-голямото си откритие, всъщност са залегнали прозренията на Платон. Според него човешката душа има почти същото предназначение и същата мисия на световната душа. Тъй като е зависима от функциите на тялото, тя е едновременно и смъртна, и безсмъртна, изложена на пречистване чрез непрекъснати прераждания, дори в по-нисши преображения, докато целомъдрената душа се връща веднага в свещените селения на вечния покой.
„Тъй рече Заратустра“ е не само най-любимата книга на Ницше, при написването на която той изживява мигове на най-вдъхновено опиянение, тя е документ за динамично раздвижена мисъл в стремежа за изясняване на „първите и последните неща“, макар и в тяхната разлюляна относителност на преоценката. А общо за творбите на Ницше важи възхищението от овладяването на словото и неговото емоционално-смислово внушение, от изискаността на изразните средства и пластичност в оформянето на метафорните орнаменти.