За успокоение. Но дали нашата философия няма да се превърне така в трагедия? Дали ретината няма да се настрои враждебно към живота, към по-доброто? Един въпрос, изглежда, пари на езика ни и все пак сякаш не иска да бъде изречен на глас: дали съзнателно все пак не би могло да останем при неистината? Или ако трябва да го сторим, не е ли смъртта за предпочитане? Защото нравствен императив вече не съществува, моралът, доколкото бе категорична повеля, беше унищожен чрез същия начин на разсъждение, както и религията. Познанието може да допусне като мотиви само удоволствие и неудоволствие, полза и вреда, но как биха могли тези мотиви да се съгласуват с чувството за истина? Та нали и те не са защитени от заблуди (доколкото симпатия и антипатия и техните твърде несправедливи оценки определят, както споменахме, съществено нашето удоволствие и неудоволствие). Целият човешки живот е дълбоко потопен в неистината: индивидът не може да го изтегли от този кладенец, без да възненавиди от дън душа своето минало, без да сметне за нелепи настоящите си мотиви, като тези за честта, и да противопостави на страстния устрем към бъдещето и щастието в него жлъчен присмех и презрение. Ако е така, наистина ли остава само още един-единствен начин на мислене, водещ след себе си като личен резултат — отчаянието, а като теоретичен — философията на разрухата? Мисля, че отговорът за породеното въздействие на познанието лежи в темперамента на самия човек: аз бих могъл да си представя еднакво добре както описаното, а при отделни натури и по-късно възникналото въздействие, така и друго едно въздействие, вследствие на което бихме имали много по-опростен, по-изчистен от афекти живот от днешния, така че отначало, по силата на стар онаследен навик, познатите ни мотиви на пламенно въжделение наистина все още имат власт над нас, но постепенно под пречистващото влияние на познанието ще започнат да отслабват. Най-после човек ще заживее сред хората и със себе си както в природата, без похвали, без упреци и горещене, любувайки се на много неща като на зрелища, които досега са му вдъхвали само чувството на страх. Той ще се освободи от емфазиса и няма вече да чувства подстрекателствата на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа, Естествено, както споменахме, за това се иска добър темперамент, една укрепнала и милозлива, в основата си жизнерадостна душа, настроение, при което не е нужно да бъдем нащрек пред коварни интриги и внезапни избухвания, а във външните му прояви да няма дори и помен от гневно ръмжене и злост от онези познати досадни качества на стари кучета и хора, стояли дълго време завързани на синджира. По-скоро такъв един човек, от когото обичайните вериги на живота са отпаднали до степен, че той продължава да живее единствено за да прониква все по-дълбоко в сферата на познанието, трябва да може без завист и яд да се откаже от много неща, да, почти от всичко, което за другите има значение и стойност, на него по-скоро би трябвало като най-горещо желано състояние да му е достатъчно едно свободно, безстрашно витаене над хората, нравите, законите и традиционните преценки за нещата. Той на драго сърце ще сподели радостта си от това състояние, а може би няма да има и какво друго да споделя — а в това естествено отново се крие едно лишение, едно отричане в повече. Обаче ако от него все пак се изисква още нещо, то той, поклащайки глава за отказ, ще ни насочи благосклонно, може би дори без да прикрива подигравка, към своя събрат, свободния човек на делото: защото с неговата „свобода“ въпросът стои малко по-другояче.