Но чакай, аз още не съм стигнал до най-важното.
Един ден — ден като пещ — яздих дълго нагоре-надолу и вече много сгорещен, реших да се разхладя в хладните води на лагуната край града.
Същата вечер се отправих към къщата на кмета да видя Анабела. Тогава я навестявах всяка вечер, след месец ни предстоеше венчавка. Моята Анабела приличаше на газела, на пъпка, на розичка, а очите й — бистри и нежни като две шепи сметана, отбрана от Млечния път. Тя гледаше грозното ми лице без всякакво отвращение или страх. Дори, струва ми се, улавях в погледа й дълбоко възхищение и обич — с такъв поглед бе дарила Фъргъс в онзи паметен ден на площада.
От всички нежности, които й говорех, Анабела най-много обичаше да я сравнявам с тръст, монополизирал всичката красота на земята. И ето, сядам аз и отварям уста да изрека този комплимент, но вместо обичайната сладкозвучна реч от устата ми се изтръгват някакви хрипове, сякаш кашля дете, болно от круп. Няма дума, няма дори сричка, никакъв членоразделен звук. Оказа се, че съм си простудил гърлото, когато така глупаво се къпах в лагуната.
Два часа полагах напразни усилия да забавлявам Анабела. Тя дори сама се опита да води разговор, но всичко излизаше вяло и безинтересно. От мен в най-добрия случай се изтръгваха звуци като тези, които издава мидата, която се мъчи да изпее „Сред морските вълни живея аз, когато отливът започва“. Анабела като че ли все по-рядко спираше поглед върху мен. Вече нямаше с какво да обайвам слуха й. Разглеждахме снимки, понякога тя свиреше на китара, но много лошо. Когато накрая реших да се махна, тя се раздели с мен доста небрежно, да не кажа студено.
Така изминаха пет дена.
На шестия тя пристана на Фъргъс Макмаън. Както се разбра, избягали с платноходна яхта, отплавала за Белис. Само осем часа по-късно аз ги подгоних с парен катер на данъчното управление.
Но преди да отплавам, изтичах до дрогерията, чийто собственик беше един възрастен метис, Мануел Икито. Не бях в състояние да говоря, но посочих гърлото си и издадох звук, подобен на свистенето на пара. Той взе да се прозява. Познавах местните порядки и бях сигурен, че ще мине най-малко час, докато ме обслужи. Затова се протегнах през тезгяха и хванах с една ръка метиса за гърлото, а с другата посочих своето. Той се прозина още веднъж, но ми пъхна в ръката шишенце с някаква тъмна течност.
— По една чаена лъжичка на всеки два часа — обясни ми той.
Хвърлих му един долар и хукнах към катера.
Влязох в пристанището на Белис тринайсет секунди след ятата, с която плаваха Фъргъс и Анабела. Тяхната лодка се отблъсна от борда в същата минута, когато спуснаха моята във водата. Исках да наредя на моите хора да натиснат по-силно греблата, но думите заседнаха в гърлото ми. Тогава се сетих за лекарството на стария метис, та извадих шишето и дръпнах една глътка.
Моята и тяхната лодка достигнаха брега едновременно. Тръгнах мигом към Фъргъс и Анабела. Тя ме удостои с поглед само за секунда, после се обърна към Фъргъс и му се усмихна нежно и доверчиво. Знаех, че не мога да говоря и това ме вбесяваше. Живото слово беше единствената ми надежда. Нима можех да седя мълчалив до красавеца Фъргъс и да чакам тя да ни сравнява? Жива загуба. Ала най-неочаквано и съвсем неволно гърлото и гласните ми струни положиха усилия да произведат звуците, за които душата ми така жадуваше.
И о, радост! За моя изненада думите ми потекоха пълнозвучни, кристално звънливи, богато нюансирани и рядко изразителни, преливащи от чувствата, които тъй дълго не намираха излаз.
— Сеньорита Анабела — казах, — може ли да поговоря с вас за минутка на четири очи.
Надявам се, няма да настояваш за повече подробности, нали? Благодаря ти. И тъй, старото ми красноречие се беше възвърнало. Заведох Анабела под една кокосова палма и отново я омагьосах с пребогатото си слово.
— Джъдсън — каза тя, — когато ми говорите, аз не мога да чувам нищо друго; не мога да виждам нищо друго; никой и нищо друго не съществува за мен на света.
Е, това е цялата история. Анабела се върна в Оратама с яхтата с мен. Не съм чул какво е станало с Фъргъс. Не го видяха повече никога. Анабела е сега Мисис Джъдсън Тейт. Моята история отегчи ли ви много?
— Не — казах, — винаги съм се интересувал от психологическите изследвания. Човешкото сърце — и специално женското — е възхитително нещо, върху което да се размишлява.
— Така е — каза Джъдсън Тейт. — И такива са също трахеята и бронхиалните тръби на мъжа. А също и ларинкса. Правил ли сте някога изследване на дихателната тръба?
— Никога — казах аз. — Но вашата история ми достави голямо удоволствие. Бихте ли ми разрешили да ви питам за Мисис Тейт и да се поинтересувам за нейното здраве сега и къде е понастоящем?