Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата
Първа част
Б., септември 19.. г.
Бях в четвърти клас. Трябва да съм била дванадесетгодишна. Сестра Алекси, учителката ни по френски език, ни даде писмено упражнение.
— Опитайте се да опишете първите си детски спомени. Ще бъде едно хубаво упражнение за вашето въображение — каза тя.
Сестрите, на които бе омръзнала моята палавост и бъбривост, ме бяха отделили от съкласничките ми на малък единичен чин в един ъгъл.
Както казваше директорката, аз бях обречена на изгнание тук, „докато отвикна да бъбря по време на уроците с другарките си по чин и се науча да слушам учителите тихо и мирно“.
От едната ми страна се издигаше голяма дървена колона. Тя беше безмълвен, сериозен и грамаден съсед, когото с нищо не можех да изкуша. Той понасяше стоически раните, които му нанасях от време на време на различни места с острието на ножчето си.
Високо от другата ми страна имаше прозорец, направен, изглежда, нарочно така, за да придава на класа обичайния хладен и печален мрак, който съпътства неразделно възпитанието в манастира. Капаците му никога не се отваряха. Бях направила важно откритие. Когато притиснех гърдите си към чина и вдигнех брадичката си малко нагоре, виждах късче небе, един прозорец на сградата зад листата на една огромна акация и парапета на един балкон.
Истината беше, че гледката не бе богата. Прозорецът беше вечно затворен, а на балкона почти неизменно висяха малък детски миндер и юрган.
Но бях благодарна и на това.
Когато по време на уроците стоях, подпряла брадичка върху двете си сключени ръце, заела поза, която у сестрите учителки трябваше да остави впечатление, че съм духовно вглъбена, с поглед, устремен към небето — към истинското небе, което се виждаше през отворите на капаците, — те се радваха, защото тълкуваха това като начало на смирение. А аз изпитвах удоволствие, че ги мамя и им отмъщавам, като един вид наблюдавам живота, който те се мъчеха да крият от нас.
След като даде своите указания, сестра Алекси ни остави да работим самостоятелно.
Старателните първенци на класа, които красяха първите чинове, веднага се заловиха за работа. Бях далеч от тях, но знаех какво са написали, сякаш съм го прочела, надничайки през рамото им. Малка поетична лъжа от рода на тази: „Първото нещо, което си спомням, е нежната златиста глава на милата ми майка, наведена над мъничкото ми детско легло, нейните небесносини очи, които ми се усмихваха с любов…“ В действителност майките можеха да бъдат не само златисти и небесносини. Но тези бедни жени задължително трябваше да бъдат рисувани именно в тези цветове от перото на дъщерите си, които се учеха при сестрите, а за нас това бе стил.
Що се отнася до мен, аз бях съвсем различна от другите деца. Спомените ми за моята майка, която загубих още съвсем малка, бяха доста смътни. Във всеки случай бях сигурна, че тя нямаше златисти коси и небесносини очи. При това положение никоя сила не можеше да ме застави да си спомням и да обичам друг образ, различен от нейния.
Бях се замислила. Какво да напиша? Часовникът с кукувицата, който висеше над цветния образ на Дева Мария, вървеше безспирно, а аз продължавах да не пиша. Развързах панделката от главата си и с бавни движения започнах да спускам косата над очите си.
С другата ръка тиках в уста молива, като го гризях и въртях между зъбите си.
Известно е, че философите и поетите имат странния навик да си чешат носовете и да си щипят брадите, когато пишат. Така е и с мен. Когато хапя молива и спускам косите над очите си, това е признак, че съм се замислила дълбоко.
Благодарна съм, че рядко ми се случва да се замислям. В противен случай бих прекарала живота си оплетена в коси като на жената в сряда и януарската майка1, известни от приказките.
Минаха години. В този миг, когато започвам да пиша спомените си с едничкото желание да се боря срещу самотата на безкрайно дългата нощ в чуждия град, в чуждата хотелска стая, едната ми ръка дърпа косите ми по навик, останал от детските години, и се мъчи да я спусне над очите ми.
Как се е създал този навик? Струва ми се, че бях едно лекомислено, небрежно момиче, което лесно се влияе от околния живот и се увлича от него. Изглежда, че в трудни моменти съм се мъчила да спусна завеса от своите коси между очите си и външния свят, за да оставам насаме със себе си, със собствените си мисли.
Що се отнася до навика да въртя молива между зъбите си като шишче за кебап, да си призная, самата аз не знам причината. Знам само, че по устните ми винаги имаше виолетови мастилени петна и че веднъж, когато бях вече почти девойка, потънах вдън земя от срам, като се явих сякаш с нарочно нарисувани мустачки пред един човек, който ме посети в пансиона.
1
Жената в сряда и януарската майка — измислени литературни образи. „Жената в сряда“ се сърдела и прибирала децата от домовете, когато дадена работа започвала да се върши в сряда. Изразите се използват за „разрошена, разпусната, изглеждаща страшно жена“.