След като поживях спокойно цели две години, днес имах право да се поотпусна малко.
Напук се облякох семпло, но много изискано. За щастие имах един тъмносин костюм, който ми беше изпратил чичо ми от Париж.
Не изпитах стеснение да накарам Надиде ханъм да ме чака доста дълго в долната стая. Имах един модел за фризура, който много бях харесала и нарочно изрязала от едно европейско списание още в гр. Б. Закачих го отстрани на огледалото и положих всички усилия, цялото си умение, за да имитирам тази фризура. Беше прекалено старомодна и фантастична, но какво от това? Днес трябва да играя ролята на актриса и да наблюдавам какво впечатление ще направя на тези провинциални красавици.
Заставих малката госпожица да ме чака сама долу не само за да си направя тоалета. Изгубих малко време и за да наблюдавам малката девойка, която ми се усмихваше от огледалото в тази полутъмна бедно обзаведена стаичка. Гледах себе си срамежливо, сякаш наблюдавах друга жена. И… защо да не си призная, щом този дневник няма да бъде четен от никой друг? Според мен тя беше красавица, и то такава, която пленява толкова повече, колкото повече я наблюдаваш. Очите й не бяха онези познатите светлозелени очи на веселата и безгрижна Чучулига от Истанбул, които приличаха на златни късчета, трептящи в прозрачна светлина. В тях имаше черна горест, останала от безбройните самотни нощи, прекарани в съзерцание сред мрака, измъчен блян, меланхоличен шемет на онези очи, които са жадни за сън и за много други неща. Тези очи, когато не се смеят, са големи и дълбоки като живо страдание, но започнат ли да се смеят, всичко се променя. Тогава те стават малки, преливащи от светлина, и започват да блестят като мънички брилянти върху лицето.
Какви хубави, какви изящни черти имаше това лице! Хубави черти, които трогват до сълзи.
Дори и недостатъците му сега ми се виждаха прелестни. Свако ми в Текирдаг казваше: „Фериде, твоите вежди са като приказките ти. В началото започват хубавичко, хубавичко, тъничко, тъничко, а след това объркват пътя си.“ Веждите ми, които според неговите думи започват хубавичко, тъничко, а след това объркват пътя си, стават чудно хубави именно затова, че се разпиляват по слепоочията…
А горната ми устна, която е по-късичка и поради това се смее винаги, вечно оставя малко открити горните ми зъби! Тази устна, както казваше Ходжа ефенди в Бурса, ще продължава да се усмихва дори тогава, когато отивам към гроба.
Чувах как малката госпожица се разхожда долу, като трополи нарочно с обувките си, но нямах сили да се отделя от другата госпожица в огледалото.
Колко много се бях измъчила и ядосала, когато научих в град Б., че ме наричат Бубата, а в град Ч. — Гюлбешекер. А сега самата аз не можех да се въздържа да не нарека с тези имена това младо момиче, това същество, ясно като утринна светлина, свежо като майска роза, посипана със ситни капки роса. По някое време се огледах да не би да ме види някой и протегнах устни към огледалото, за да целуна очите, бузите и брадата си. Сърцето ми пърхаше като птичка, влажните ми устни трептяха със сладост.
Но жалко, че огледалото също е мъжко изобретение. Каквото и да направиш, не можеш да целунеш собствените си коси и очи. Каквото и да правиш, колкото и да се мъчиш, можеш да докоснеш само устните си…
Какво говоря, господи! Сестра Алекси казваше: „Попските дрехи правят и душата на човека попска.“ Какви безсмислени, какви срамни думи! И това ми било учителка!
След като мирувах две години, днес имам право да се поотпусна.
Когато видях, че при влизането ми дамите в салона заеха изкуствени пози като неопитни актриси, се усмихнах и си казах: „Ще видите, потърпете малко.“ Те останаха учудени, че не целунах полите на госпожата и на госпожиците, а се задоволих само със съвсем обикновен непринуден реверанс. Гледаха се въпросително. Една обикновена кокона от Бейоглу, която по всяка вероятност бе гувернантка, сложи златните си очила и ме изгледа от главата до петите.
Държанието и маниерите ми бяха толкова естествени, думите ми — толкова непринудени, че салонът се обърка като кораб, настигнат от буря.
Този салон, в който имаше хиляди скъпи предмети, струващи купища пари, не беше пример за изящност, елегантност и добър вкус, а по-скоро приличаше на манифактурна витрина. Дамите тук седят години наред като бездушни манекени и изпитват удоволствие от това, че предизвикват изумление у бедните и неуки жени на Ч.
Със своето свободно и дръзко държание завладях салона постепенно и ги поставих в положението на неопитни и несръчни гости. Като разигравах тази груба и смешна комедия, се стараех да бъда естествена, да не издам играта. Дадох им да разберат, че не съм харесала нищо от онова, което са ми показали, което са говорили и правили пред мен. И го вършех така, че да почувстват дълбоко и горчиво своето нищожество и невежество. Така например, когато голямата дъщеря на пашата ми показваше картините, забелязах с вежливи и прикрити думи, че това са посредствени произведения, а след това намерих някаква миниатюра, потулена в един ъгъл и попитах защо е захвърлено тук това единствено ценно произведение на изкуството, което може да се намери в този салон. Накратко, не се учудих на нищо сред този разкош. Критикувах всичко. Особено по време на вечерята просто ги измъчих мълчаливо. Кой знае залъците на колко гости досега, седнали на тази великолепна и богата трапеза, са засядали в гърлото им? Кой знае колко гости са се изпотили за това, че не умеят да си служат с вилица и нож, колко бедни хора са отказали да се хранят само защото не знаят как се взема и как се яде някое блюдо? Днес отмъстих за всички. Движенията ми бяха толкова сръчни и хармонични, че дамите не можаха да скрият удивлението си и през цялото време ме наблюдаваха с крайчеца на очите си. Аз също ги поглеждах от време на време. Но моите погледи ставаха причина вилиците в ръцете им да треперят, залъците да засядат на гърлото им, да се смущават, когато пият вода. Особено коконата от Бейоглу, която подчертава своето превъзходство над неопитните и невежи жени, която се хвали, че знае френски, просто съжаляваше, че се е родила. Тъй като е гувернантка, а аз учителка, тя се държеше като моя колежка и смяташе за свое професионално задължение да премери сили с мен. Но тази негодница остана така сконфузена, че има да ме помни… Тя не беше в състояние да изкаже мисълта си на турски и за да се измъкне, заяви: