— Не мога да говоря добре турски.
Тогава казах на френски:
— Няма значение, мадмоазел, да говорим на френски.
Но сега започнах да се подигравам с нейния френски.
Накратко, дребната незначителна основна учителка изчезна в този салон. Възкръсна безжалостната Чучулига с цялото си лекомислие и язвителност, която е разплаквала и най-красноречивите учителки в „Дам дьо Сион“.
Когато започнахме да спорим върху етикета, който трябва да се спазва на приемите във висшето общество, не й достигнаха думи да изкаже мисълта си и тя реши да ме унищожи:
— Впрочем случвало ми се е да бъда много пъти сред хората от висшето общество и да видя всичко с очите си.
Погледнах я гордо и насмешливо в лицето и рекох с усмивка:
— Е да, но това не е достатъчно. В това общество трябва да си живял.
В резултат на моето настъпление, което, признавам, не беше толкова деликатно, бедната жена промени цвета на лицето си и побърза да си излезе без време под предлог, че е дошъл часът за урока на един от малките синове на пашата.
Дамите бяха станали кротки като агънца. След като хвърлиха грозните маски на фалшивостта и високомерието, те показаха истинския облик на душите си. В действителност не бяха лоши хора. Тогава и аз постепенно слязох до положението си на смирена и тиха основна учителка, която разбира и съзнава своята незначителност.
Госпожата и дъщерите искрено ме молеха да ги посещавам често.
— От време на време може, но често — не. Какво ще кажат хората? Когато видят, че идвам често, положително ще си помислят, че очаквам нещо от вас.
Госпожата искаше да разбере коя съм и настояваше на всяка цена да кажа това.
— Аз съм бедно момиче от добро семейство — беше моят отговор.
— Госпожице, дете мое, с тази хубост и с тези качества ти можеш да сключиш отличен брак.
— Може би, госпожо, ще се намери някой доста добър кандидат и за мен. Но сметнах за по-уместно да си изкарвам хляба с пот на чело. Не е срамно да се работи.
— А какво ще кажете, ако поискат ръката ви за някой добър момък, от добро семейство?
— Естествено бих благодарила за оказаната ми чест, но не бих приела.
Малко след това разбрах истинските им намерения. Днес бях поканена в този конак не само да видя неговия разкош и да остана слисана от блясъка му.
Голямата дъщеря на пашата пожела да ми покаже градината, която не се различаваше от салона им. Като се разхождахме в тази градина, която беше украсена или по-скоро застлана и декорирана с най-различни цветя, треви, дръвчета и саксии, аз видях в една горичка, направена от десетина недоразвити девет-десет годишни борчета… Но преди да разкажа това, трябва да се върна на една случка, която стана преди дванадесет дена.
В непосредствено съседство с двора на училището ни има голямо лозе. Децата са разрушили плета между двора и лозето и сега те са почти съединени. От известно време в лозето копаят трима-четирима бедни работници с червени кърпи на главите. През междучасията ходех при тях и наблюдавах как работят, потънали в пот. През деня, за който говоря, забелязах един млад работник между тях. И той беше облечен както другите, но лицето му и държането му бяха по-различни. Така например в мургавия тен на лицето му имаше някаква цветна прозрачност, а в очите му — особен блясък. Ръцете му бяха нежни и малки като женски ръце. Не се доближавах до него, защото не беше възрастен като другите работници. Но той се престраши и разговаря с мен. Каза, че е много жаден и помоли да изпратя някое от децата за вода.