Не можах да се въздържа и изкривих устни от учудване:
— С какво право, госпожице?
Нериме ханъм пламна и се засмя, за да скрие смущението си.
— Някои офицери ви срещнали случайно, когато се връщате от училище, и казали, че сте много красива. Ние сме гражданки и не смятаме това за обидно както местните жени, нали? Ихсан се обзаложил. „Аз ще намеря начин да общувам с нея“ — казал той. Същият ден облякъл дрехите на един от работниците и спечелил облога. Странно, нали?
Последното действие на днешната жалка комедия се разигра пак в горния салон. Новината, че сме говорили с Ихсан бей, беше стигнала там много преди нас и беше изписана на всички лица.
Присъстващите напуснаха салона по таен знак, даден от госпожа майката. Остана само Нериме ханъм.
Майката запита след кратко колебание:
— Как намирате Ихсан, дете?
— Изглежда много добър младеж, госпожо — отговорих простодушно аз.
Тя:
— Красив е, а и образованието му е отлично. Сега е повишен и назначен в Бейрут.
Аз:
— Прекрасно! Той наистина е хубав, мил момък. И образован, както подчертахте и вие.
Майка и дъщеря се спогледаха. Те бяха учудени и доволни от думите ми.
— Аллах да ви благослови, дете — каза госпожата с кръшен смях. — Вие улеснихте моята работа. Аз съм млечна майка на Ихсан. Той порасна в ръцете ми като мой син. Фериде ханъм, дете, не би трябвало да говоря толкова директно с младо момиче като вас, но, слава богу, вие сте умна и улегнала девойка. По волята на аллаха искам ръката ви за Ихсан. Той много ви е харесал. Щом и вие сте го харесали, ако е рекъл аллах, ще бъдете щастливи. Ще поискаме месец отпуск и ще направим сватбата тук. Бива ли? После ще заминете заедно за Бейрут.
Бях предчувствала предварително, че работата ще стигне дотук. Наистина смешно положение. Не зная защо, но обстоятелството, че ми искат ръката в този чужд град, ме изпълни със странна тъга. Ала пак не се издадох.
— Госпожо, това е голяма чест за мен, вашата покорна слугиня. Благодаря от цялото си сърце на вас и на Ихсан бей. Но това, което искате, е невъзможно.
Майката остана като гръмната:
— Защо, дете? Нали преди малко казахте, че го харесвате, че го намирате красив?
Отговорих с усмивка:
— Госпожо, пак повтарям, че Ихсан бей е хубав и ценен момък, но ако през ума ми беше минала мисълта за брак, бих ли могла да призная така открито тези негови качества? Това не би ли било прекалена волност за една девойка?
Майка и дъщеря се спогледаха повторно. Настъпи кратка тишина. После Нериме ханъм ме хвана за ръцете:
— Фериде ханъм! Надявам се, че това не ще бъде вашият категоричен отговор, защото Ихсан много ще се огорчи.
— Пак повтарям, че Ихсан бей е много добър момък и може да се ожени за която иска девойка.
— Е да, но той иска вас. Преди малко бях принудена от обстоятелствата да заявя, че той се е обзаложил с приятелите си. Нима допускате такова нещо? Бедното момче от десет дни е в такава тревога… „Умирам, казва, но не се отказвам. Непременно ще се оженя за нея!“
Предчувствах, че Нериме ханъм ще продължи разговора и ще ми наговори куп неща, за да ме склони. Подчертах с няколко думи деликатно, но недвусмислено, че това е невъзможно и поисках разрешение да си вървя.
Нериме ханъм беше огорчена. Тя каза на майка си с досада:
— Мила мамичко, ти кажи на Ихсан, аз не мога. И през ум не му минава, че Фериде ханъм ще откаже. Много ще се наскърби.
Ах, тези мъже! Всички са еднакво горди, еднакво самовлюбени. Не искат да разберат, че и ние имаме сърца, че и ние можем да искаме нещо „на всяка цена“.
Когато ландото на пашата ме остави в къщи, Мунисе беше у съседите. Преди да се съблека, исках да се погледам още малко. Стаята беше доста тъмна. Едва се различавах в огледалото, което приличаше на лунна светлина, паднала на стената. Не зная каква беше тази игра на светлината, но тъмносиният костюм ми се стори бял. Видях в огледалото бяла копринена рокля, дългите поли на която се влачеха по земята.
Изведнъж закрих лицето си с ръце. В този момент в стаята влезе Мунисе.
— Какичко!
Протегнах ръце към нея като за помощ. Исках да извикам „Мунисе“, но от устата ми се изтръгна неволно друго име, името на моя непримирим враг, когото мразя!
Ч., 6 май
Тази седмица ми върви. Още не мога да се опомня от вчерашната случка, а днес станах герой на нова комедия. Но тази е хиляди пъти по-смешна от вчерашната, хиляди пъти по-възмутителна.
Жената на Хафъз Курбан ефенди дойде у дома на гости с официалното наметало, с което ходи на сватби, и с наниза жълтици на шия. Държанието й бе странно, сякаш бе плакала. Повеждаме разговор.