Аз:
— На официално посещение ли отивате?
Тя:
— Не, сестричке, дойдох у вас.
Аз:
— Колко сте нагиздена днес! За мен ли е?
Тя:
— Да, сестро, за вас.
Неволно се шегувам:
— Навярно сте дошли като годежница при мен?
— Откъде познахте? — пита тя с наивно учудване.
Оставам много изненадана:
— Ама как? Вие наистина ли дойдохте като годежница?
Тя отговаря с въздишка:
— Да, сестрице.
Аз:
— За кого?
Тя отговаря, като че ли става дума за най-обикновено нещо на света:
— За моя ефенди.
Разбира се, умението на тази толкова наивна жена да се шегува така майсторски ми допада и започвам весело да се смея. Но на нея не й е до смях, очите й се насълзяват.
— Моят мъж ви е хвърлил око и заяви, че ще се разведе с мен, за да вземе вас. Молих го, увещавах го: „Няма нищо, вземи и тази госпожица, но с мен не се развеждай. С нея ще се разбираме добре. Аз ще ви готвя, ще ви шетам.“ Мила сестро, смилете се над мен!
— Този Курбан ефенди сигурен ли е, че ще се ожени за мен, ако ви остави?
— Че как да не е! Той казва, че е готов да даде тъкмо петдесет петозлатни54 — отговаря тя с възмутителна наивност.
Аз:
— Бедна моя съседке, бъдете спокойна. Това е изключено.
Нещастната жена започва за се моли за моето здраве и завесата пада.
Ч., 15 май
Тази вечер след часовете директорката ме извика в стаята си и ми каза със сурово лице:
— Фериде ханъм, дете, доволна съм от вашата сериозност и вашето усърдие. Но имате един недостатък: мислите, че все още сте в Истанбул. „Красотата е нещастие“, казва една известна поговорка, дете. А вие сте красива девойка и при това живеете сама. Ето защо би следвало повече да се пазите. Но в някои случаи проявявате нетактичност. Както виждате, този град не е толкова затворен, жените ходят доста наконтени, нашите учителки — също. Но това, което при другите се смята за естествено, при вас прави впечатление, защото, дете, вашата хубост, вашата младост привлича погледите на всеки срещнат мъж. Така че в града плъзнаха слухове. Седя си тук, като си давам вид, че нищо не зная, но научавам всичко. Като се започне от офицерите в казармата, та се мине през еснафите в кафенетата и се стигне чак до по-големите ученици в гимназията, всички ви познават отдалеч, всички говорят за вас. Ще кажете: с какво право и защо ви казвам всичко това? Имам две причини, дете. Първата е тази, че сте наистина добро, но неопитно момиче. Познавам хората не много зле, ето защо искам да изпълня към вас своя дълг на майка, на сестра. Второ, касае се за името на училището. Не е ли така, дете?
Директорката продължи нерешително, без да ме гледа в лицето:
— Училището е свещено място, както и джамията. Най-голямото ни задължение е да го пазим от клюки, клевети и опетняване, нали така? Обаче тези долни клевети за съжаление започнаха да засягат и училището. Вие забелязахте ли колко се увеличи броят на бащите и братята, които идват вечер, за да приберат дъщерите и сестрите си? Може би не сте забелязали, но аз знам. Те идвах тук не толкова заради децата, колкото да видят вас. Един ден вие сте сресали косата на една от нашите ученички и сте завързали краищата на косичките й с панделка. Не знам как е станало, но един офицер, донжуан, спрял момичето на пътя, дал му пари и взел панделката. Сега той от време на време я закачал на яката си и забавлявал своите другари, като казвал: „Отсега нататък ще ме наричате паша на пашите. Удостоен съм с орден от самата Гюлбешекер!“ Вчера прислужникът Мехмед ми разказа възмутителна история. Миналата вечер от кръчмата излезли няколко пияници и спрели пред вратата на училището. Един от тях държал реч: „Аз видях, че Гюлбешекер пипна с ръка ей този чер камък. За бога, да целунем този чер камък.“ Виждате, дете, че това са неприятни неща както за вас, така и за училището. Като че ли не стига това, ами сте проявили и друга нетактичност. Говорили сте с капитан Ихсан бей в дома на Абдюррахман паша. Ако бяхте приели предложението на госпожата, в това нямаше да има нищо осъдително. Но разговорът ви с един млад човек и отказът ви на този толкова добър кандидат направи впечатление и клюките тръгнаха: „Щом тя не иска Ихсан бей, значи има някой друг. Кой ли е той?“
Слушах всичко това, без да отговоря и без да мръдна от мястото си. Директорката, която отначало се страхуваше, че ще протестирам и възразявам, изглежда, започна да се съмнява, като видя, че мълча.
— Какво ще кажете за всичко това, Фериде ханъм? — попита тя с известно колебание.
54
Петозлатна — огърлица, състояща се от пет 22 каратови златни монети, всяка тежаща приблизително 37 грама. Сечени са в периода от 1876 г. до обявяването на републиката. Върху едната им страна е образа на владетеля, по чието време са били изсечени.