Въздъхнах леко и отговорих, като премислях думите:
— Всичко, което казахте, е истина, госпожо. Самата аз бях започнала малко по малко да разбирам това. Жал ми е за този хубав град, но какво да правя? Пишете по-горе, посочете някаква причина и поискайте да ме преместят на друго място. Най-голямата проява на хуманност и великодушие към мен от ваша страна ще бъде, ако не съобщите истинската причина, а измислите някакъв друг повод. Можете да кажете например, че съм неспособна, че съм неграмотна и не умея да работя, няма да ви се обидя. Стига само да не пишете: „Не ни е нужна учителка, за която в града се носят най-различни слухове.“
Директорката мълчеше и мислеше нещо. Обърнах се към прозореца, за да не забележи сълзите в очите ми, и се загледах в отсрещните планини, приличащи на тънки слоеве дим, който се издига над хоризонта на фона на бледосиньото вечерно небе.
На Чучулигата, която се взираше в тези планини, пак й замириса на странстване. Мирис на странстване! Каква безсмислица за тези, които не са я почувствали с цялата си душа! Във въображението ми изникнаха пътища, безкрайни пътища към чужди краища, които се губят в далечината и стават все по-тесни и по-печални. В ушите ми зазвуча плачът на мелодичната и тъжна песен на чеченските коли.
Докога, господи, докога? Защо? В името на какво?
Ч., 5 юни
Моите птици ме проклеха. През дългите месеци на лятната ваканция останах затворена в къщи като тях. Директорката каза, че не е възможно да бъда преместена на друго място преди септември. Засега правя всичко възможно, за да ме забравят в града, и почти не излизам от къщи. Моите съседки не ме търсят. Изглежда, са се уплашили от клюките. Само от време на време говоря с една възрастна жена, която много прилича на леля. Особено гласът й така напомня нейния, че я помолих със стеснение:
— Мила госпожо, не ме наричайте учителко, а просто Фериде, бива ли?
Съседката се учуди, но не отказа да изпълни молбата ми. Когато ми говори, затварям очи и се пренасям в градината в Козятаъ. Ах, какви нелепости измислям! Изглежда, не съм добре с нервите. Станала съм непостоянна. Вярно е, че продължавам да се смея както преди, боря се като хамалин с Мунисе и пак подсвирквам на птиците. Но тъгата и безпокойството не ме напускат. Тежко ми е на душата.
Когато пътувахме с парахода за този град, през нощта не ми се спеше и слушах един от пътниците да пее с тъжен глас, загледан в тъмните води: „В теб е влюбено това сърце неспокойно.“ Тогава песента не ми направи никакво впечатление, забравих я. Месеци след това, един априлски ден, когато цъфтяха първите цветя, подхванах същата песен ни в клин, ни в ръкав. Каква неразгадаема тайна е човешката душа! Как съм запомнила думите и мелодията на тази песен, която чух само веднъж? От този ден винаги, когато върша някаква работа, когато сменям водата на птиците, когато съзерцавам късчето море, което се вижда от прозореца ми, тя не слиза от моите уста. Снощи, когато повтарях думите на последния стих: „В теб е влюбено това сърце неспокойно“, заплаках внезапно, без някаква причина, макар че нито в думите, нито в мелодията на тази обикновена песен няма нищо, което би могло да разплаче някого. Както вече отбелязах: нерви.
Отсега нататък няма да пея тази песен.
Ч., 20 юни
В училище имам приятелка, която се казва Назмие. Тя е двадесет и четири годишна, хубавичка, весела девойка, която обича да се шегува. Говори много сладко и свири хубаво на уд, поради което благородните семейства я уважават. Всяка вечер я канят някъде. Колежките в училище не я обичат много. По неин адрес се носят някои клюки, които стигат и до моите уши.
Изглежда, че не одобряват нейното свободно облекло, а може би й завиждат.
Назмие била сгодена за един капитан. Бил много добър момък. Но тъй като семейството на годеника не било съгласно да се оженят сега, те крият своите отношения. Назмие ми повери тайната си и предупреди да не обаждам на някого.
Вчера, когато се измъчвах в къщи от скука, пристигна Назмие.
— Фериде ханъм, дойдох да ви взема. Тази вечер съм поканена от лелята на Феридун, която устройва увеселение в дома си, в местността Субаши. Тя ви целува очите, въпреки че не ви познава, и ви кани специално.
— Не. Как така ще ида на гости в чужди, непознати хора? — отговорих аз.
Назмие възрази с укор в очите:
— Защо да ти е чужда лелята на моя годеник? Освен това аз много желая да те запозная с него. Мисля, че ще одобриш моя избор. Кълна се, че ако не дойдеш, няма да отида и аз.
Изброих хиляди причини, за да не отида. Но тя намери отговор на всички. Моите доводи бяха детински и наивни, а Назмие, както подчертах, беше дяволита девойка, която умееше да влиза под кожата ти.