Тя ми изговори толкова много неща и толкова много ме моли, че не издържах и се съгласих да изпълня желанието й.
Но нещо привлече вниманието ми. Когато започнах да обличам Мунисе, Назмие леко сви вежди и попита:
— И малката ли ще вземеш?
— Разбира се, как мога да я оставя в къщи сама? Има ли някаква пречка?
— Не, каква пречка може да има? По-добре. Но знам, че понякога я оставяш в къщи.
— Да, но досега не съм преспивала никъде.
Вече не бях неопитно момиче. За тези две години, през които скитах, бях видяла и слушала много неща. Как се заблудих в този момент, и не обърнах внимание на думите на Назмие, как те не предизвикаха съмнение в мен, това не мога да разбера и сега.
Изглежда, че скуката, жаждата за въздух и простор бяха притъпили моя разсъдък.
Една каруца ни прекара на другия бряг на реката. Тя тръгна между градините по тесен път, над който бяха надвиснали зелените листа на дърветата, и след около половин или три четвърти час спря пред едно лозе. Колко тихи и колко красиви бяха тези места! По пътя видяхме стадо кози. Стар овчар вадеше вода с дървена кофа от кладенеца и я изливаше в каменно корито. Малките яренца с нежни рогца, които се блъскаха край коритото, ни напомниха за нашия Мазлум и с Мунисе се натъжихме.
Скочихме от колата с насълзени очи, хванахме едно яренце, целувахме дългите му ушички и нежната му муцунка, от която капеше вода. По едно време ми хрумна да го купя от козаря, но каква полза? Нали пак щяхме да го оставим при него и да си тръпнем без яре? Нямахме ли си други грижи, та щях да си купя още едно мило създание, за което да тъгувам?
Вилата, в която влязохме, беше стара постройка в средата на огромно лозе. Тя беше заградена от всички страни с високите и зелени чардаци на асмите.
Лелята на Феридун беше пълна жена в напреднала възраст. Облеклото и тоалетът й не ми харесаха. Такава натруфеност не подхожда на възрастна жена. Косите й бяха изрусени, слепоочията й — намазани с благовония, бузите й начервени. С една дума — видът й беше странен.
Тази жена ни покани в една стая на втория етаж, смъкна ми наметалото и ми каза, като ме целуваше за добре дошла с прекалена фамилиарност:
— Много ми е приятно, че те виждам, скъпа дъще. Ах, какъв Гюлбешекер, какъв Гюлбешекер. Чак ти се прияжда. Наистина има за какво да горят мъжете.
Стана ми много неудобно, но не се издадох. Тя, изглежда, беше от онези несъобразителни хора, които не знаят кога какво говорят.
В тази стая бяхме оставени доста дълго сами с Мунисе. Слънцето залязваше. Червеното зарево на залеза бавно гаснеше между гъстите листа, които покриваха чардака. Аз се мъчех да се забавлявам, като се шегувах с малката. Но в сърцето ми беше влязъл червей, който ме гризеше отвътре. На душата ми беше тежко.
Долу се чуваха женски и мъжки гласове, смях, писъци, звук от цигулка, която настройваха.
Подадох глава от прозореца. През гъстите листа на асмите не се виждаше нищо.
Най-после откъм стъпалата се чуха шумни стъпки. Вратата се отвори. Влезе домакинята с голяма лампа в ръка.
— Златна дъще, малко те пренебрегнах, но нарочно те оставих тук. Красотата на тези лозя при залез слънце е ненагледна.
Докато старата жена оправяше фитила на лампата и разказваше, че през лунни нощи тези места приличали на рай, влезе Назмие. Забелязах, че пред вратата чакат двама високи мъже във военна униформа. Лицето ми беше открито, затова неволно се дръпнах и понечих да закрия косите си с ръка.
Назмие се смееше.
— Мила, откога си станала такава провинциалистка? Да не смяташ да се криеш от моя годеник? Махни си ръката. Кълна се, че това е неприлично.
Имаше право. Нямах причина да се крия чак толкова. Офицерите влязоха в стаята с известно смущение. Назмие представи единия от тях:
— Феридун бей, моят годеник, Фериде ханъм, моя приятелка. Какво щастие, имената и на двамата, които обичам, си приличат.
Младият офицер отговори на шегата с широка усмивка.
Когато бях малка, майка ми обичаше да купува интересни кибритени кутии, върху които имаше нарисуван панаирджийски паликаре с извити мустаци, криви рамене и дълъг кичур, закриващ едното му око. Този Феридун бей беше слязъл сякаш от тази кибритена кутия. Той взе ръката ми фамилиарно в своята груба ръка и започна да я друса, като я стискаше.
— Ханъм ефенди, изказвам ви нашата благодарност и признателност, че удостоихте с присъствието си компанията ни. Бъдете жива и здрава — каза той и от своя страна ми представи офицера, който стоеше зад гърба му: — Позволете на мен, вашия покорен слуга, да ви представя един мой сърдечен приятел и покровител — майор Бурханеттин бей, който не е от обикновените майори, дето ги познавате. Той е най-малкият син на прочутото семейство Солакзаде.