Най-малкият син на семейство Солакзаде беше офицер, надхвърлил четиридесет и петте. Косите и мустаците му бяха посребрени. По всичко личеше, че е наистина от благородно семейство. По облеклото, държането, говора той се отличаваше коренно от Феридун. Неговото, лице и белите му коси почти заличиха примесеното със страх лошо впечатление, което остави приятелят му в мен.
Бурханеттин бей говореше леко и бързо. Той поздрави отдалеч с вежливо кимване на главата и рече, като се поклони леко:
— Ваш покорен слуга, Бурханеттин. Госпожице, покойният ми баща най-много от цялото си имение обичаше това лозе. „То ми носи благополучие. Всички щастливи минути в живота си дължа на него“ — повтаряше често той. Като видях, че сте благоволили да дойдете, неволно си спомних думите на покойния и се убедих, че са безусловно верни.
Това беше комплимент. Но какво общо имаше с това лозе Бурханеттин бей?
Бях учудена и погледнах въпросително Назмие, но тя не ме поглеждаше, упорито избягваше да среща моя поглед, Жената, която до този момент смятах за собственичка на лозето, хвана Мунисе за ръка и я изведе навън.
Поседяхме в стаята повече от половин час. Говорихме за това-онова. По-точно е да се каже говориха, защото аз не бях а състояние нито да говоря, нито да разбирам това, което се говореше. Железен обръч стягаше сърцето ми и затрудняваше дишането ми. Мозъкът ми отказваше да работи. Нищо не мислех, нищо не чувствах, само се свивах в ъгъла и тялото ми се смаляваше от несъзнателния страх, който изпитвах също като малка птичка, нападната в гнездото си.
Долу изсвириха една мелодия с цигулка, последва газел55, а след това най-различни тънки и дебели гласове подхванаха обща песен.
Назмие и годеникът й, седнали на едно канапе, се притискаха един в друг. Аз постепенно им обърнах гръб. Това бяха хора с долни души. Без да се смущават и да се срамуват от присъствието на чужди, те бяха доближили глави така, като че ли разиграваха сцена от някой възмутителен филм… Да, това бяха много вулгарни и лоши хора.
Дебелата жена беше оставила на масата поднос с шишета и чаши. Бурханеттин бей обикаляше стаята с ръце в джобовете и от време на време се спираше пред тази маса, с гръб към нас. По време на една от тези си обиколки майорът спря пред мен и се наведе леко:
— Ще благоволите ли да приемете, малка госпожице?
Вдигнах очи с учудване. Той държеше малка чашка, в която блестеше червено като рубин питие. Отказах с глава и добавих съвсем тихо:
— Не желая.
Той се наведе още повече и настоя, като ме облъхваше с горещия си дъх:
— Не вреди, малка госпожице, това е най-нежният, най-невинният ликьор в света. Нали, Назмие ханъм?
Назмие кимна с глава:
— Не настоявайте, Бурханеттин бей, Фериде тук е все едно у дома си. Може да се държи както иска.
Посребрените коси на Бурханеттин бей, неговото любезно и благородно лице до този момент ми внушаваха известно доверие. Сега започнах да се боя и от него. Какво ми се случва, господи! Къде съм попаднала? Как ще се избавя?
Светлината в стаята чезнеше бавно и в мрака, който се спускаше пред очите ми, кръстосваха искри. Звукът на музиката достигаше до ушите ми като бучене на далечно море.
— Златна дъще, време е за вечеря. На масата има неколцина гости, които чакат вас.
Тези думи бяха казани от онази пълна жена. Малко се бях посъвзела и успях да кажа:
— Благодаря, не ми е добре, оставете ме тук.
Назмие пристъпи към мен:
— Мила Фериде, кълна се, че не са непознати. Това са няколко приятели на Феридун и Бурханеттин бей, някои от които са с жените и годениците си. Да, да, с жените и годениците си. Ако не дойдеш, ще бъде много неудобно. Дошли са тук специално за теб.
Мъчех се да измъкна ръцете си от ръцете на Назмие и се свивах в ъгъла, като се държах за облегалото на креслото. Не ми беше възможно да говоря. Чувствах, че ако не стискам зъби си, те ще започнат да тракат.
— Наш дълг е да постъпим така, както заповяда, както желае гостенката. Вие слезте долу при гостите и кажете, че Фериде ханъм е малко неразположена. А вие, Биннас ханъм, поднесете да вечеряме тук. Мой дълг е да не оставям гостите си сами.
Щях да полудея. Да остана сама в тази стая с Бурханеттин бей и да се храня на една маса с него!
Скочих от мястото си, без да съзнавам, без да мисля какво правя, и казах, като събрах сили:
— Добре, нека бъде така, както искате.
Назмие и годеникът й слизаха пред нас, хванати под ръка, а Бурханеттин бей ме следваше, останал крачка зад мен.