В дъното на тъмното преддверие се отвори врата. Ослепителната светлина опари очите ми. Едва успях да направя няколко крачки, като се олюлявах сред потока от светлина, която падаше от полилеите.
На стените блестяха големи огледала, които придаваха дълбочина на салона. Полилеите, които висяха от тавана, се отразяваха в тях като факли, бягащи по далечни тъмни пътища.
Безброй очи и лица, неясни, смесени, мъжки и женски, които виждах сякаш насън. Избухна оглушително ръкопляскане. Сред бученето на музиката гласовете ставаха по-дълбоки, по-неясни, но не преставаха, виеха като далечен планински вятър: „Да живее Бурханеттин, да живее Гюлбешекер, Гюлбешекер, Гюлбешекер…“
Когато отворих очи, се намерих в обятията на Мунисе. „Какичко“, плачеше малката ми и притискаше лице в лицето ми, целуваше мокрите ми коси и очите ми, които още щипеха от одеколона. Дрехите ми бяха вир вода. В полутъмната стая чувствах много погледи, отправени към мен. С първото си движение направих опит да закрия шията си с ръце.
Един непознат глас извика:
— Излезте навън, моля ви, излезте навън.
Помъчих се да се размърдам, да стана от мястото си. Нечия ръка ме хвана за рамото:
— Не бой се, дете, няма страшно, не бой се.
През ресниците си видях лицето на човека, който изрече тези думи. Беше пълничкият офицер, който ходи винаги с разкопчана куртка. Той също ме погледна и се обърна към застаналия до него:
— Тя наистина била дете.
Назмие беше коленичила на земята. Тя разтъркваше ръцете ми и питаше:
— Малко по-добре ли ти е, Фериде? Толкова ни изплаши.
Обърнах глава на другата страна и затворих очи, за да не я виждам.
Както научих отпосле, този припадък продължил повече от петнадесет минути. Разтривали ме с одеколон, давали ми да мириша изгоряла вълна, но нищо не помагало. Най-после изгубили надежда и започнали да приготвят кола, с която да отидат за лекар в града.
Когато дойдох на себе си, поисках да ме откарат с тази кола. Казах, че ако не се съгласят, сама ще тръгна посред нощ. Дебелият офицер навлече куртката си и седна до коларя.
В момента, в който щяхме да потеглим, към мен пристъпи нерешително Бурханеттин бей и каза, без да смее да ме погледне в лицето:
— Фериде ханъм, разбрахте ни съвсем погрешно. Бъдете уверена, че никой от нас не е имал лоши намерения спрямо вас. Как можехме да предположим, че девойка, която е възпитана в Истанбул и която освен това само преди няколко дни свободно е разговаряла с един от нашите офицери, може да се окаже с толкова буен нрав? Повторно ви уверявам, че не сме имали никакви лоши намерения спрямо вас. Впрочем ви моля да ни извините за неприятностите, които ви създадохме.
Колата потегли по тъмните тесни пътища сред лозята. Аз се бях свила в един ъгъл, като треперех и притварях очи. В главата ми бавно изплуваше споменът за друга нощ — нощта, през която избягах от вилата в Козятаъ, без да мисля за последствията, и тръгнах сама по тъмните пътища…
От време на време през прозореца на колата се подаваха клончета на върба, които ме милваха по лицето и ме будеха от сън.
По едно време чух, че Мунисе, допряла главата си на отсрещния прозорец, въздиша дълбоко.
— Мунисе, не спиш ли? — попитах тихо аз.
Тя наведе още повече глава, без да ми отговори. Тогава забелязах, че моята малка плачеше, като се мъчеше да скрие сълзите си в тъмното, също като голям човек.
Хванах я за ръцете и попитах:
— Какво ти е, момичето ми?
Тя взе главата ми в ръцете си като възрастен човек, живял и видял повече от мен, и се наведе на ухото ми:
— Какичко, да знаеш колко плаках тази нощ, колко се уплаших! Разбрах защо са те извикали там, какичко. Няма да ходиш повече на такива места, нали? Ами ако и ти като мама… Какво щях да правя после, какичко?
Какъв позор, какво падение, господи! Срамувах се от това дете като пропаднала жена, не смеех да го погледна в лицето.
Сложих глава на слабите колене на Мунисе и ридах тихо чак до в къщи като малко дете, което плаче в скута на майка си.
Слънцето току-що беше изгряло, когато отидох в дома на директорката. Старата жена беше учудена да ме види в този ранен час, с подути от плач очи и пребледняло лице.
— Аллах да ти даде щастие, Фериде ханъм. Какво ти е, дете? Никога не съм те виждала такава! Да не си болна?
Спокойното, невъзмутимо и сурово лице на тази жена винаги ме е плашило малко и ми е пречило да й откривам сърцето си. Но в този час, в този чужд град аз нямах близък освен нея, на когото бих могла да изкажа мъката си. И после моята професия, моето служебно положение ме задължаваше да постъпя така.
Разкрих й снощната случка, като се срамувах и треперех, без да премълча нито една подробност. Старата жена ме слушаше мълчаливо и се мръщеше. Свърших разказа си, наведох глава, протегнах ръце, погледнах я с насълзени очи, очаквайки утешение от нея, и добавих: