— Госпожо, вие сте по-възрастна и знаете много повече от мен. За бога, кажете ми, сега трябва ли да ме смятат за лоша жена?
Този въпрос предизвика в нея неочаквано вълнение и мъка. Тя ме хвана за брадата, вдигна лицето ми, погледна ме право в очите, но не както друг път, не като директорка, не като непозната, а с очите на разбираща и обичаща майка.
После каза с колеблив, треперещ глас, като милваше брадата ми и галеше ръцете ми, които бях положила на нейните колене:
— Не бях разбрала до днес, че си толкова невинна и чиста. Трябвало е да те държа по-близо до себе си и да те пазя. Жалко, че не го направих. Ах, тази Назмие! Дъще, аз знам много неща. Разбирам всичко. Но този свят е устроен така, че трябва да криеш много от онова, което знаеш. Назмие е лоша. Направих много опити, положих много усилия да отърва училището от това зло, но напразно. Не е възможно да я мръднеш от мястото й. Има много покровители, като се започне от кмета и началника на гарнизона и се свърши с батальонните имами. Кой ще забавлява благородните дами, ако Назмие си отиде оттук? Кой ще свири на уд и ще играе на тайните нощни веселби, които се устройват от висшите чиновници? Как ще могат такива разсипници като Бурханеттин бей, които ядат готово наследство, да се добират до невинните, наивни, млади и красиви момичета като теб? Фериде, разбирам много добре клопката, която са ти устроили. Този Бурханеттин бей е стар женкар, който пилее богатството на баща си, за да прелъстява безпомощни жени и да руши семейни огнища. За него беше въпрос на чест да завладее едно младо момиче, за чиято хубост говори целият град.
Той смята за чест и слава да вземе под ръка девойка, която младите офицери изчакват на улицата, като дрънкат саби, и считат за голям успех, ако зърнат лицето й под воала, да я въведе в обществото на пияници и гуляйджии, да накара тълпа от отчаяни женкари да реват: „Да живее Бурханеттин бей!“ Особено след като е чул, че си говорила с Ихсан бей. И тъй, дете, те са потърсили помощта на Назмие, като са й обещали кой знае какво, и са ти скроили тази игра. Бъди доволна, че си се отървала само с това, дете! Впрочем длъжна съм да ти кажа, че ти повече не можеш да останеш тук. Съвсем сигурно е, че тази история ще се разчуе из целия град в продължение най-много на ден-два. Трябва да си заминеш оттук още с първия параход. Имаш ли къде да отидеш, имаш ли роднини, познати, Фериде?
— Никого си нямам, госпожо.
— В такъв случай иди в Измир. Там имам двама познати: една приятелка, учителка, и главния секретар на отдел „Просвета“. Ще ти дам писмо. Мисля, че той ще направи всичко възможно да ти намери място.
Това съчувствие ме изненада. Аз все повече и повече се притисках в нея като някое котенце, спасено от явна смърт под дъжда и снега, нерешително гладех с бузата си нейната ръка, която милваше косите ми, а после обърнах тази ръка и започнах да целувам дланта й.
Старата жена въздъхна леко и продължи:
— Не можеш да се върнеш в къщи в този вид, Фериде. А и не бива. Хайде, дете, да ти постеля да си легнеш и да поспиш малко горе. Аз ще отида да прибера багажа ти и Мунисе. Докато си тръгнеш от града, ще останеш у дома.
Прекарах в горната стая на директорката до вечерта, като ту се будех, ту заспивах. Щом отворех очи, старата жена идваше при мен, слагаше ръка на челото ми и милваше косите ми, които сега завършват с две плитки, както на всички девойки в Ч.
— Болна ли си, Фериде? Боли ли те някъде, дете? — питаше тя.
Нищо ми нямаше. Не бях болна. Но отпусках безсилно глава на възглавницата и капризничех като малко дете. Струваше ми се, че колкото повече я карам да ме обича и милва, толкова повече ще се наслои в душата ми тази нова майчина обич, която бях намерила, и ще ме утешава — като парфюм в подарена кърпа — през дните на самота и отчаяние, които ме очакваха занапред.
Параход „Принцеса Мария“, 2 юли
Загърнах се в палтото си, за да се запазя от вятъра, и останах горе, докато залезе луната. Палубата беше безлюдна. Имаше само един висок пътник, който от вечерта не промени позата си: стоеше с ръце, облегнати на железните перила, и свиреше тъжни мелодии с уста, с лице срещу вятъра.
Познавах и обичах морето като същество, което живее дълбоко в себе си, вечно се смее, говори, стене и се сърди. А тази вечер водната шир ми се стори като безнадеждна и безутешна безкрайна самота.
Слязох долу, като треперех така, сякаш нощната влага беше проникнала чак до костите ми. Мунисе спеше на леглото в кабината. Започнах да пиша дневника си, заслушана в трусовете, които идваха от глъбините на морето, сякаш биеше самото сърце на тази безкрайна самота.