Днес директорката ме съпроводи до пристанището. Не се сбогувах с никого. Отбих се само при онази възрастна жена, която прилича на леля, и слушах за последен път със затворени очи да ме нарича „Фериде“.
Оставихме Мазлум в град Б. А тук се наложи да се разделя с птичките си. Оставих ги на грижите на директорката, след като получих обещание, че няма да забрави да ги храни и да подменя водата им.
Директорката ми каза:
— Фериде, по-добре ги освободи, щом ги обичаш толкова много.
Усмихнах се тъжно:
— Не, госпожо. Преди и аз мислех като вас. Но вече не мисля така. Птичките са безпомощни, несъзнателни същества, които не знаят какво искат. Блъскат се и страдат, докато избягат от клетката. Но смятате ли вие, че ще бъдат по-щастливи на свобода? Не, това е изключено. На мен ми се струва, че въпреки всичко тези нещастни птици свикват с клетките си така, че когато се намерят на свобода, по цели нощи мислят за клетката си, кацнали на някое клонче и скрили глави между своите криле, тъгуват, вперили мъничките си очички в светлината на прозорците. Птиците насила трябва да се държат в клетките си, насила, насила…
Старата жена поглади брадата ми и каза:
— Ти си странно дете, Фериде. Бива ли да се плаче за такова нещо?
В парахода има няколко пътници, които се качиха от Ч. Двамата са офицери. Чух следния разговор между тях. Младият каза на възрастния:
— Ихсан бей искаше да отпътува преди четири дни. Казах му да почака още няколко, за да пътуваме заедно за Бейрут, и без да искам, станах причина за беда. Точно така. Ако беше заминал преди четири дена, това нямаше да се случи.
Възрастният отговори:
— Действително неприятна история. Ихсан не е раздразнителен, как ли е станала тази работа? Ти знаеш ли подробности около случката?
— Аз съм очевидец. Вчера бяхме в общинското казино. Бурханеттин бей играеше билярд. Ихсан влезе от вратата, извика майора настрана и започна да му говори. Отначало разговаряха спокойно и вежливо. Не знам какво стана, но изведнъж Ихсан се отдръпна крачка назад, и удари страшна плесница на Бурханеттин бей. Майорът посегна към пистолета си, но Ихсан вече беше изтеглил своя. Ако няколко души не бяха се нахвърлили върху тях, положително щеше да се пролее кръв. Военният съд утре ще започне разглеждане на делото.
— Ако някой от нас направи нещо подобно, тежко му и горко. Но Ихсан е някакъв роднина на пашата.
— Племенник на жена му и неин млечен син.
— Щом е така, ще му се размине с леко наказание. Впрочем този Бурхан си го заслужава. Той съвсем я удари през просото.
— Каква ли е причината?
— Казват, че се скарали по политически причини. Не можаха да избавят армията от политиката и туйто.
— А на мен ми се струва, че е замесена жена. Нали познаваме Бурхан.
Офицерите се отдалечиха, като продължаваха да си говорят. Чак тогава разбрах от кого бяха розите, които малко преди това донесе и остави в кабината ми един стар лодкар.
Ихсан бей, може би няма да ви срещна никога вече, а и да ви срещна, може да се наложи да се престоря, че не ви познавам. Но винаги ще помня, че не ме забравихте дори в деня, в който се изправихте пред военен съд заради мен. Една малка пъпка от тези рози, които вие проявихте деликатността да не разкриете от кого са, аз запазвам в дневника си, а спомена за вас ще скътам в сърцето си с най-чисти чувства.
Самотният пътник на палубата продължава да свири с уста тъжните си мелодии. Подадох глава през отворения прозорец на кабината. Над морето настъпва прозрачно утро, което сякаш струи от самата вода.
Хайде Чучулиго, лягай вече. Нощта и умората причиняват болка в очите. Защо ти е потрябвало утрото? Утрото е време, когато далечните Жълти цветя отварят очите си, наситени на сън и на много други неща.
Четвърта част
Измир, 20 септември
Близо три месеца съм в Измир. Работите ми са зле. Остана ми само една надежда. Ако утре загубя и нея, не знам какво ще правя. Не смея дори да си помисля това. Човекът, на когото ме препоръча директорката, се разболял месец преди моето пристигане и заминал за шест месеца в Истанбул. Затова бях принудена да се явя направо при началника на отдел „Просвета“. И кой, мислите, се яви пред мен? Онзи тежък човек, който сякаш спи, когато седи на бюрото си, и сякаш бълнува, когато говори. Неговите сънени очи, които природата е създала не толкова за да гледат, колкото да спят, разбира се, не ме познаха.
— Минете след няколко дни, ще се занимая с вашия случай — каза той.