Положението ми е много тежко. След два дни е краят на месеца. Трябва да плащам наема. Този път на помощ ми се притече последната скъпоценност, останала от майка ми — един медальон. Днес го дадох на една съседка. Тя ще накара мъжа си да го продаде и ще ми донесе парите. Не исках да се лиша от този медальон, който е скъп спомен за мен, защото пазеше обща снимка на майка ми и баща ми от годината на техния брак. Бедната снимка сега остана без медальона. Но пак намерих утеха, като си казах: „Майка ми и баща ми положително ще предпочетат да лежат в сърцето на дъщеря си, отколкото в някаква златна черупка.“
Измир, 27 септември
Днес получих бележка от Решит бей ефенди. Намерил ми е работа. Кани ме във вилата си в Каршияка, за да поговорим. Секретарят на отдел „Просвета“ ми беше казал, че този човек имал враждебно отношение към мен. Май не е вярно. Утре ще разбера.
Измир, 28 септември
Връщам се от Каршияка. Бях във вилата на Решит бей. Тя е истински дворец. Сега разбирам защо този човек се ползува с такова голямо влияние.
Решит бей ме прие учтиво. Той каза, че харесал моя френски, но че не можал да попречи на другарите си да извършат неправда спрямо мен. После стана дума за работата, за която е писал в бележката. Решит бей предложи да преподавам френски на дъщерите му. Той каза:
— Госпожице, дете, доволен съм както от вашите способности, така и от вашето държание. Защо ви е да се влачите по училищата? Ще преподавате френски на моите дъщери. Ще живеете и ще се храните заедно с тях. Ще ви дадем и една хубава стая. Бива ли?
С други думи, той ми предложи да стана нещо като гувернантка. Работата вероятно ще бъде по-спокойна и по-добре платена от преподавателската. Само че аз никога не съм уважавала тази кариера, която според мен е нещо като прислужническа.
Не беше справедливо да обиждам Решит бей. Благодарих му за доверието и радушния прием, който ми оказа, но заявих, че не ми е възможно да приема предложението му, като се оправдах с Мунисе. Решит бей не сметна тази причина за основателна:
— За нея също има място, дете. Едно малко момиче няма да представлява тежест за нашето семейство.
Не му дадох окончателен отговор и поисках срок от три дни. Ще направя последен опит. Ако намеря преподавателско място — добре. Ако не намеря, ще се съглася.
Каршияка, 3 октомври
Двете с Мунисе получихме стая на горния етаж на вилата, с изглед към морето. Стаята е малка като кутийка, но спретната.
От прозореца наблюдавах до късно морето и пристанището. Оттук се вижда целият залив. Насреща е Измир със своите хълмове, приличащи на купести облаци, обсипани с хиляди звезди, и със своя „Кордон“, потънал в разкошна празнична светлина. Тази картина заслужава да се види.
Но да си призная, най-много ми хареса пристанището на Каршияка, което е точно срещу нас. Колко хубав, колко забавен е животът тук! Трамваите се движат до полунощ. В зелената светлина на уличните газови фенери се движи безкрайна върволица млади хора. В далечината, от едно казино, което хвърля червени и зелени отблясъци в морето, се носят ту весели, ту тъжни мелодии на китара.
Не знам защо ми се струва, че хората, чиито дрехи на слабата светлина виждах като бели или черни петна, са все влюбени, сгодени двойки.
И не само те. Всички потайни, тъмни кътчета, върховете на скалите, чиито тъмни сенки се открояват сред морето, сякаш бяха пълни само с невидими влюбени.
Откъм морето идваше ромон с тайнствен шепот на влюбени устни. Топлият дъх на нощта, който притискаше гърдите ми и спираше дъха ми, излизаше сякаш от устните на млади момичета, положили глави на гърдите на своите любими и вперили очи в техните зелени, потъмнели като морето очи.
Във вилата ме приеха топло и вежливо. Моят багаж никога не ми е тежал, но въпреки това съм признателна на стария слуга, който издърпа насила куфара от ръцете ми и не ме остави да го занеса в стаята си. Мунисе е още малка и не разбира. Бедната, просто остана смаяна от разкоша на вилата. Преди малко, когато се качвахме горе, тя се помъчи да повтори една шега, която винаги е правила в къщи: по средата на стълбището ме хвана за полите и се помъчи да ме повлече надолу. Хванах я за ръката и се наведох над ухото й.
— Мунисе, сега сме в чужда къща, миличка. Ако по волята на аллаха някога отново си имаме свой дом, тогава пак…
Детето престана веднага. То бе разбрало какво искам да кажа.
Когато влязохме в стаята, радостта на нейното хубаво малко лице бе помръкнала. Каква чувствителна душа има това дете! Обви с ръце шията ми, притисна се в мен повече от всеки друг път и ме обсипа с целувки.