Когато затварях прозореца си, погледнах още веднъж навън. Улиците бяха безлюдни, фенерите угаснали. Дори морето, което преди малко си играеше със светлините на крайбрежните фенери, сега беше освободило ивица пясък на брега, оттеглило се навътре и положило главата си на бялата възглавница на скалите като бавно заспиващо дете.
Днес, когато дойдох тук… (Не, нямам сили да го напиша.)
Каршияка, 7 октомври
Във вилата на Решит бей живеем сравнително добре. Имам две ученички, едната от които е моя връстница, а другата — по-малка. Голямата, Ферхунде, е грозна като баща си. Затова тя е много капризна. Малката, Сабахат, е нейна противоположност. Тя е хубаво като кукла, мило, сладко момиче.
Веднъж една от прислужничките ми намигна многозначително:
— Когато покойната им майка беше болна, идваше да я преглежда млад военен лекар. Вероятно го е гледала много настоятелно и продължително в лицето и затова роди хубаво момиченце.
Най-много ме е страх от прислужничките. Защо да крия? Моето положение не е много по-различно от тяхното. Но аз никога не си позволявам да им нареждам. Затова ме уважават.
Впрочем струва ми се, че това се дължи и на отношението, което има Решит бей ефенди към мен.
Най-големият недостатък на вилата е, че винаги е оживена като кошер. Гости не липсват никога. Още по-лошо, Ферхунде и Сабахат настояват да се явявам почти пред всички техни гостенки. Но най-неприятен ми е Джемил бей, големият син на Решит бей, несимпатичен млад безделник на около тридесет години. Десет месеца той прекарвал в Европа, където ядял парите на баща си, а два месеца живеел тук, в Измир. За щастие тези два месеца са към своя край. Иначе щях да напусна вилата преди три дни. Какво толкова ми пречи ли? И аз си казвах тъкмо така, но беше различно.
Преди три дни Ферхунде и Сабахат ме задържаха до късно в салона на долния етаж. Разделих се с тях и тръгнах нагоре по тъмното стълбище. Когато стигнах третия етаж, съгледах сянката на един мъж. Изплаших се и се опитах да се върна назад. В това време чух гласа на Джемил бей:
— Не бойте се, госпожице, аз съм.
От един страничен прозорец върху лицето му падаше слаба светлина.
— Прощавайте, господине, не можах да ви позная изведнъж — отговорих аз и се опитах да мина.
Джемил бей направи крачка надясно. Стълбището беше тясно и нямаше как да мина.
— Не ми се спи, госпожице, излязох на прозореца да чакам изгрева на луната.
Предчувствах намерението му, но исках да избягам незабелязано и си дадох вид, че нищо не разбирам. Впрочем, за да не оставя думите му без отговор, казах:
— Сега не е лунен период, господине.
— Как да не е, госпожице, а тази розова луна, която изгря на стълбите? Има ли друга, по-пленителна лунна светлина от тази? — каза той с тих глас и внезапно ме хвана за ръцете. Усетих топлия му дъх на лицето си и енергично се дръпнах назад. Ако не се бях хванала за перилото на стълбището, щях да се търкулна чак до долу. Ударих си главата и неволно изстенах от болка.
Джемил бей дойде безшумно при мен. Не виждах лицето му, но усещах, че е много разтревожен и развълнуван.
— Простете ми, Фериде ханъм, ударихте ли се?
„Не, няма значение, само ме пуснете“ — исках да го помоля аз, но вместо това от гърдите ми се изтръгна глухо ридание. Поднесох към устата си кърпичката, за да заглуша това ридание, и видях, че от леко наранените ми устни тече тънка струйка кръв.
Бяхме да прозореца на стълбището. В слабата светлина, която проникваше през отворения капак, Джемил бей също видя тази кръв.
— Фериде ханъм — каза той с глас, треперещ от огорчение, — тази нощ постъпих като най-долния човек в света. Бъдете великодушна, кажете, че сте ми простили, Фериде ханъм.
След безобразната му постъпка това хладнокръвно литературно излияние ме накара да настръхна и възвърна цялата ми смелост.
— Във вашата постъпка няма нищо особено, господине — отговорих аз сухо. — Подобно отношение към прислужничките и изпадналите в положение на храненици е обичайно… Сама заслужих това, като се съгласих да заема във вашия дом положение, подобно на тяхното. Не бойте се, няма да кажа на никого. Утре ще измисля някакъв предлог и ще си тръгна от тук.
След като казах това, се качих по стъпалата със спокоен, безразличен вид и се отправих към стаята си.
Лесно е да грабна в едната си ръка Мунисе, а в другата — куфара и да затръшна вратата след себе си. Но къде? Минаха три дни, а аз не изпълних намерението си. Още съм тук. Защо? Сега е време да призная това, което ме досрамя да запиша в дневника си онази вечер, когато пристигнах във вилата.
Тук дойдох, когато припадаше мрак. Не беше ли по-добре да изчакам до другата сутрин? Разбира се. Но бях лишена от възможността да сторя това.