Изслушах тази подробност, облегната на пианото, което беше зад гърба ми, без да продумам и да мръдна от мястото си. Кямран продължаваше да ми се усмихва от албума. Прошепнах съвсем тихо:
— Тя е нямала сърце.
Сабахат се обърна към мен:
— Много вярно, Фериде ханъм. Една девойка, която не е могла да се привърже към такъв красив и нежен младеж, не може да се нарече нищо друго освен безсърдечна.
Кямран, мразя те. Ако не беше така, бих плакала, бих припаднала, бих жалила, след като научих тази новина. Обаче никога през живота си не съм се смяла, не съм заразявала околните с такава радост и веселие като днес. А ако не беше малкото премеждие, бих казала, че този ден е най-щастливият в живота ми.
Надвечер времето се проясни и стана възможно да направим продължителна разходка из полето. Минавахме покрай ров, издълбан от пороите. Една от девойките забеляза отсреща някаква хризантема.
— Ах, колко е хубава! Да можех да си я откъсна! — възкликна тя.
— Ако искате, ще ви я подаря — предложих с усмивка.
Ровът беше опасно дълбок и широк. Девойките се разсмяха.
— Ако имаше мост, щеше да е добре — пошегува се една от тях.
— Струва ми се, че и без мост може да се мине — отговорих аз и се засилих да прескоча рова.
Зад мен се раздадоха викове.
Успях да се прехвърля на другата страна, но за съжаление не можах да откъсна обещаната хризантема, защото бях стъпила съвсем на края на рова и за да не падна, бях принудена да се хвана за купчина тръни, които изподраха ръцете ми. Да, ако не ми се беше случила тази неприятност, ако от болките, които ми причиниха тръните, набити по ръцете ми, не бях плакала във вечерния мрак чак докато се върнахме във вилата, този ден щеше да бъде най-веселият, най-хубавият в моя живот.
Кямран, избягах в чужди краища, защото те мразех. Но сега моята омраза порасна толкова много, че това разстояние вече не ми е достатъчно. Искам да избягам далеч от този свят, в който ти живееш и дишаш.
Сега вече реших окончателно да си тръгна от този дом. На два-три дни веднъж слизам в Измир и се отбивам в отдел „Просвета“. Вчера в парахода срещнах бившата си учителка сестра Беренис. Бях я срещнала два месеца преди това и тогава й бях разказала малко от патилата си, тъй като с нея много се обичахме, когато бях в пансиона.
Вчера сестра Беренис ми каза:
— Фериде, търся те от няколко дни. Нашето училище в Карантина има вакантно място за учител по турски език и рисуване. Препоръчах те на директорката. Няма нужда да си наемаш отделна квартира, ще останеш в пансиона. И без това си свикнала с нашия живот.
Сърцето ми се разтуптя. Стори ми се, че ако попадна отново там, сред миризмата на тамяна и тежките звуци на органа, ще ми се удаде да върна част от детските си мечти.
Отговорих, без да се замисля:
— Добре, ма сьор, ще дойда. Благодаря ви.
Днес се отбих в отдел „Просвета“, за да взема документите си. Казаха ми, че началникът ме търсел от три дни. Бях любопитна да видя какво иска и влязох при него…
— Много чака, дете, но за твое щастие се освободи едно хубаво място. Ще те назнача в училището в Кушадасъ — каза той.
Кушадасъ! Какво хубаво име! Моето име! Сърцето ми подсказваше, че това непременно ще е някое хубаво място. Но обещанието, което дадох на сестрата за тяхното училище? Мълчах минута-две и обмислях.
От една страна, ми обещаваха спокоен живот. От друга — може би нови трудности и лишения. Но нима трудностите нямат своя прелест? Пред очите ми оживяха малки изоставени деца, животът на които се разсипва от груби ръце. Тези безпомощни същества приличат на цветята, които имат нужда от малко слънце, малко нежност, за да разцъфнат. Те възнаграждават с цялата признателност, с цялата любов на сърцата си онези, които им дават тази нежност и топлота. Разбрах, че въпреки всичко обичам до дъното на душата си тези малки нещастници. Нима Мунисе не е една от тях?
Освен това през последните две години от моя живот бях научила някои неща. Както светлината причинява страдание на болните очи, така и щастието причинява болка на наранената душа. Както за болните очи, така и за наранените души няма по-добър лек от тъмнината.