Засмях се и свих рамене:
— Имате пред вид Министерството на просветата и освен това естествено моето желание да уча децата на моята родина.
Докторът отново изрази онова свое убеждение, което беше изразил още в Зейнилер. Казаното от него ме огорчи толкова, че съм го запомнила дума по дума:
— На тази възраст, с тази външност, с това лице? Добре, така да бъде, немирнице, така да бъде, само не правете лудории.
Той беше забравил пациентите си, аз — книгите. Продължихме разговора:
— Вие сте учителка в това училище, така ли?
— Много ми е мъчно, че ни отнехте училището, докторе.
— Имам една идея… Как се казваше онова дяволско село? Там ви бях възложил да изпълнявате задълженията на медицинска сестра. Спомняте си, нали? Бихте ли ми помогнали и тук? И без това няма разлика: дето са вашите мънички маймуни, там са и моите мили неуки мечоци. Те толкова си приличат по душа! И едните, и другите са еднакво искрени, имат еднакви детски сърца, освен това сега е много по-благоприятно да се помага на моите, които изгарят в огъня на войната. Разбрахте ли ме, малка девойко?
Усмихнах се неочаквано, зарадвах се като малко дете. Имах нужда да работя, да отдавам своите сили, своята обич, а каква ще е работата, не беше важно.
— Добре, докторе. Кога ще заповядате да започна?
— Веднага. Вижте какъв хаос е тук. Сякаш са работили не с ръце, а с крака…
Последва доста неприлична дума. Аз се засрамих и забелязах:
— Само че при едно условие, докторе, В мое присъствие няма да говорите по войнишки.
— Ще се постарая, малката, ще се постарая — отговори той с усмивка. — Но ако случайно стане някаква грешка, вие прощавайте…
До вечерта работихме заедно. Подготвихме се да посрещнем ранените, за които съобщиха, че ще бъдат изпратени утре.
Кушадасъ, 26 януари
Близо от месец съм медицинска сестра при Хайруллах бей. Войната продължава, потокът на ранените, които пристигат в болницата, не спира. Работата е толкова много, че някои нощи не се прибирам в къщи.
Снощи се наложи да се грижа до късно за тежко ранен възрастен капитан. На разсъмване бях капнала от умора и неусетно съм заспала на креслото в аптечната стая.
По някое време усетих леко докосване по рамото и отворих очи. Беше доктор Хайруллах бей. Обезпокоил се, че ще настина и решил да ме покрие с одеяло, без да ме събуди. Той се усмихна със сините си очи, които на слабата светлина на утрото изглеждаха по-бледи и уморени.
— Спете, малката, не се безпокойте — каза той.
В тази минута ми стана толкова приятно от сърдечността, която той прояви към мен, че исках да му кажа нещо, да изразя признателността си. Но умората и сънят надвиха и отново заспах, като се усмихвах в приятен унес.
Обичам много този стар доктор въпреки двата му недостатъка. Единият е, че употребява цинични думи. Вярно е, че заобикалящите го правят глупости и заслужават да бъдат ругани, но това едва ли е оправдание. Понякога той говори такива цинизми, че просто се принуждавам да бягам и по цели дни не го поглеждам в лицето. Впрочем той сам разбира този недостатък и казва:
— Вие не ми обръщайте внимание, малката. Това става несъзнателно. Войнишка работа.
Хайруллах бей прилича на децата, които със своите наивни съжаления и милата си свенливост те карат да им прощаваш грешките и дори да ги търпиш.
Вторият му недостатък е още по-голям. Този груб човек има поразително нежна душа. Умее майсторски да изтръгва от устата и най-съкровените мисли, които не смееш да признаеш дори на себе си. Така например той вече знае доста много за моето приключение, което се старая да не разказвам на никого. Как съм му казала всичко това? Не знам. Не съм правила нищо повече от това, че съм отговаряла лаконично и сухо на въпросите, които той ми задава от време на време. Но лекарят е съединявал дума по дума и разбрал цялата работа.
Той си няма никого. Оженил се преди двадесет и пет години и след девет месеца жена му починала от тифус. Оттогава досега е останал вдовец. Бил по произход от Родос, но имал имоти в Кушадасъ. Със сигурност не се нуждае от заплатата, която получава като полковник, защото харчи неколкократно повече за болните. Така например онзи ден един ранен войник ме помоли да прочета писмото, което бе получил от село. Старата му майка пишеше, че мизерията в къщи е станала непоносима, че гладът прокудил децата му на улицата. Раненият слушаше писмото и въздишаше тежко.
В това време Хайруллах бей преглеждаше един ранен на съседното легло. Той се обърна към този нещастен войник и рече:
— Тъй ти се пада. На какво се надявате, че създавате толкова деца на този свят?