Старият доктор посочи с глава една от етажерките. Птиците все още не бяха престанали да пеят, грамофонът свиреше по-игриво и по-игриво.
Изведнъж в стаята се разнесе остра миризма на хелиотроп. Не бяха намерили одеколон и използваха този парфюм. Хелиотроп!… Това шишенце, което издърпвах насила от ръцете на моята малка. Нима съм била толкова безсърдечна, че съм жалила този парфюм, който е толкова незначителен в сравнение с щастието, което тя ми даряваше.
Казах с глух, почти стенещ глас:
— Излейте цялото шише върху леглото, докторе, малката ми ще умре по-спокойно сред този аромат.
Хайруллах бей галеше косите ми.
— Хайде, Фериде, хайде, дете, да излезем навън.
Исках да целуна Мунисе за последен път, но не се осмелих. Хванах само голата й ръчичка. Малката ми често ме хващаше за ръцете, обръщаше ги нагоре и целуваше дланите. Направих също като нея. Обсипах нейните безпомощни набръчкани длани с безброй целувки и благодарих на Мунисе за всички добрини, които бе сторила на своята кака.
След тази минута не я видях повече. Положиха ме в моето легло и ме оставиха сама.
Треперех и в същото време се обливах в пот. Острата миризма на хелиотроп, която се разнесе, из цялата къща, ме заливаше като вълна и ме задушаваше. Струва ми се, че тази миризма, късната следобедна светлина и песента на птиците продължиха с години. После наоколо бавно се спусна мрак. Пред очите ми трептеше образът на Мунисе от онази непрогледна нощ, в която тя се беше загубила сред снежната фъртуна. Чувах как малката хлопа на вратата, как стене с тъничкия си глас сред бурята.
Не знам в кой час на нощта силна светлина опари очите ми. Усетих, че някаква ръка се докосва до косите и челото ми. Отворих очи. Старият доктор се беше надвесил над мен със свещник в ръка. В угасналите му сини очи между белите ресници трептяха сълзи.
— Колко е часът? Свърши, нали? — попитах аз като насън.
После бавно потънах в тъмнината на онази нощ в Зейнилер.
Когато отворих очите си отново, не можах да позная къде се намирам. Стаята и прозорците бяха други. Облегнах се на лакти и се помъчих да се надигна, но главата ми се отпусна повторно върху възглавницата, сякаш не беше моя. Огледах се смутено наоколо. По едно време видях сините очи на доктора.
— Фериде, позна ли ме?
— Защо да не те позная, докторе? — попитах аз.
— Слава богу, слава богу, най-после!
— Нещо ли се случи, докторе?
— Не е страшно за момиче на твоята възраст. Малко си поспа, дете. Няма нищо страшно.
— Колко време спах?
— Доста време, но нищо, не вреди. Около седемнадесет дена…
Седемнадесет дена сън! Колко странно!… Затворих очи повторно, защото светлината ме дразнеше, и започнах да се смея колкото ми глас държи на този седемнадесетдневен сън. Смехът ми звучеше странно, сякаш идваше от гърдите и устните на друг човек. След това отново заспах.
Прекарала съм тежка нервна криза. Доктор Хайруллах бей ме пренесъл в собствената си къща и в продължение на седемнадесет денонощия не се отделил от мен. Тази беше първата сериозна болест в моя живот. Оздравяването ми трая повече от две седмици. В продължение на много дни не можах да мръдна от мястото си. След болестта косите ми започнаха да окапват. Един ден поисках ножици и ги отрязах на височината на врата си.
Колко е приятно да се оздравява! Чувстваш се като новороден, радваш се на най-незначителни неща и си щастлив като малко дете, което гледа играчки. Сърцето ми чезнеше в сладостни тръпки при всяко блъскане на пеперуда в прозореца, при всяко отражение на слънчевата светлина в огледалото, при всеки лек звук, идващ от звънците на далечни стада.
Болестта беше отнесла всички огорчения от последните три години на живота ми. Спомените ми се струваха като неща, които се отнасят за някой друг. Те не възбуждаха вече в мен ни скръб, ни вълнение. От време на време се питах с учудване:
— Да не би тези спомени да са останали от някакъв далечен сън? Или може би съм ги чела в някой стар роман? Да, чувствам тези неща, като че съм ги сънувала, а образите — като стари потрети с избелели цветове и прашни рамки, които съм гледала някога.
Доктор Хайруллах ми правеше компания през периода на моето оздравяване. Той не ме остави сама нито ден. Ту ми разказваше приказки, ту ми четеше романи. Мъчеше се да ме развлича и разсмива. Горкият човек страшно се измори.
— Гледай само да стъпиш веднъж на крака. Кълна се, че без да съм болен, ще си поръчам батистена риза, ще лежа в леглото цели три месеца ей така, за удоволствие, и ще проявявам най-различни капризи.
От време на време се унасях като в сън и оставах известно време в това състояние. През тънките ми клепачи проникваше розова слънчева светлина.