В такива моменти Хайруллах си четеше книга, седнал в креслото срещу мен, или спеше. В тези часове на унес чувствах как душата ми се отделя от тялото и се носи в пространството като лъч, като звук.
Къде, в кои страни отлитах, не знам. Само в миговете, когато се събуждах разтреперана със замряло от страх сърце в момент на падане в някаква пропаст, имах чувството, че се връщам от далечни, много далечни места. В ушите ми съскаше свистенето на въздуха, което се чува при пресичане на пространството със скоростта на светлината, а в очите ми трептеше размазаният и избледнял спомен за мъгливи страни, които съм наблюдавала от най-горните слоеве на стратосферата.
Онзи ден рекох на Хайруллах бей:
— Мили докторе, вече съм напълно здрава. Сега вече можем да я посетим.
Отначало той не се съгласи. Каза да потърпя още петнадесетина дни или най-малко седмица.
Но възможно ли е да устоиш на упоритостта и капризите на болен? Най-после моят стар приятел се съгласи. Набрахме от градината два грамадни букета цветя и много цветни камъчета от брега на морето, които Мунисе обичаше повече от цветята.
Покойната лежеше срещу Средиземно море, на един хълм, под тъничък и малък като нея кипарис. Стояхме при нея цели часове. За първи път след моята болест говорихме с доктора за Мунисе. Аз исках да знам как е починала, как е била погребана малката ми. Въпреки моите настоявания Хайруллах бей не ми разказа подробности. Научих само едно: когато я погребали, имаминът питал за името на майка й, но никой не могъл да му го каже. Докторът съобразил, че аз съм почти като майка за това малко момиче, и назовал моето име. Рожбата ми била предадена на земята под името „Мунисе, дъщеря на Фериде“.
Кушадасъ, 1 септември
Тази сутрин доктор Хайруллах ми каза:
— Малката, пак ме викат в едно село. Оставям Дюлдюл на твоите грижи. Моля те, не позволявай в никакъв случай на онази мечка, Онбашъ, да превързва раната на животното. Изглежда, че този негодник иска да отрежат крака и на Дюлдюл като неговия. Вече толкова време раната не оздравява. Ти знаеш как се прави превръзка, но освен това животното трябва да се разхожда вече малко по малко. След като превържеш раната, разходи го десетина минути из двора и ако е възможно, дори го накарай да потича, разбра ли? Второ, днес хлебарят Хуршид ага ще донесе наема на фурната, който възлиза на около двадесет и осем лири или нещо подобно. Виж да получиш тези пари вместо мен. Трето… какво беше? Че остана ли вече ум в тази глава?… Ах, да, нареди да преместят библиотеката ми долу. Стаята откъм морето ще предоставя на теб. Тя е по-хубава и освен това през зимата е изложена на южняка, няма да настиваш.
Най-после дойде време да кажа това, което отдавна исках да кажа.
— Докторе — рекох, — за Дюлдюл не се безпокойте, за наема — също, аз ще го получа. Но другото необходимо ли е? Моето гостуване продължи прекалено дълго, ако ми разрешите, ще си ида вече.
Докторът сложи ръце на кръста, изтъни гласа си като моя и рече гневно:
— „Моето гостуване продължи прекалено дълго. Ако ми разрешите, ще си ида вече.“ — После започна да размахва юмрук и продължи с по-остър тон: — Какво каза? Ще си идела била! Гледай я ти нея. Ще взема да ти разчекна устата чак до ушите, че да ми се смееш до второ пришествие.
— Моля ви, докторе — възразих аз, — това гостуване продължи повече, отколкото трябва.
Той пак сложи ръце на кръста си:
— Е добре, ваше височество малка госпожице, искате да си идете, отлично. Обаче: quo vadis60?
Отговорих с усмивка:
— Докторе, и аз се питам къде ще отида, но какво да правя? Налага се. Не мога да остана вечно при вас. Това се разбира от само себе си. Вие ми помогнахте в най-тежкия момент от живота ми, това никога няма да забравя, но…
Хайруллах бей ме хвана за брадата:
— Момиче, сега не е време за излишни приказки. С теб вече сме „двамата сержанти, двамата другари“. Хайде остави тия превземки.
Все още настоявах:
— Докторе, с цялото си сърце желая да остана тук, уверявам ви, че съм много щастлива при вас, но докога ще ви бъда в тежест? Наистина вие сте много хуманен, самоотвержен…
Докторът продължаваше да се подиграва с мен, като разбъркваше късите ми коси. Той имитираше моя начин на говорене, смучеше бузите си навътре, изостряше устни и изтъняваше глас:
— Хуманност, самоотверженост… Трагедия ли разиграваме, глупаво момиче? Не можах да й обясня и туйто. Плюя на твоята хуманност и самоотверженост, момиче… Аз живея за удоволствие. Помагам ти, защото това ми доставя удоволствие. Как мислиш, ако не ми беше симпатична, бих ли те погледнал в лицето? Ако някой ден чуеш, че съм се хвърлил с главата надолу от минарето, пак не вярвай, че съм проявил самоотверженост. Непременно си задай въпроса: „Какво ли удоволствие е търсил този стар егоист?“ Молиер има един герой, който много ми харесва. Когато го бият, разни хора му се притичват на помощ, но човекът ги гони: „Хайде, господа, гледайте си работата. Боже мой, ами че аз може да изпитвам удоволствие от това, че ме бият!“ — казва той. Та ти, малката, остави приказките. Ако стаите не бъдат готови, докато се върна, мисли му! Кълна ти се, че ще извикам онзи млад едър пазач, дето го знаеш, и ще те омъжа насила за него. Разбираш ли как ще те накажа?