Разбрах, че доктор Хайруллах ще започне, както прави понякога, да се шегува безцеремонно и да ме засрамва. Затова веднага го оставих и избягах.
Хайруллах ми стана добър баща и добър другар. В неговия дом не се чувствам на чуждо място. Тук съм толкова щастлива, колкото е възможно да бъде щастлива девойка с разбито сърце и разбит живот като мен. Намирам си най-различни занимания. Помагам на старата баба, разтребвам стаите, наглеждам градината, кухнята и сметките на доктора, занимавам се с още много такива неща…
Какво ще правя, когато си отида оттук? Вече съм почти инвалид. Вярно е, че здравето ми постепенно се възстановява, но чувствам, че нещо в мен се е пречупило завинаги. Не ще има вече ни предишното здраве, нито пък предишното весело настроение, което ме караше да гледам оптимистично на света. Когато се смея, започвам да плача, когато плача — започвам да се смея. Настроението ми се променя всяка минута. Миналата вечер например бях много весела. Като заспивах в леглото, се чувствах просто щастлива, а на разсъмване, когато беше още тъмно, се събудих с плач. Какво ми беше? Защо плачех? Това не знаех и самата аз. Струваше ми се, че нощта е обиколила един по един всички домове в този огромен свят, събрала е всичката мъка и отчаяние, донесла ги е при мен и ги е натикала в сърцето ми. Обзета от безпричинна, необяснима и безмълвна скръб, аз треперех и ридаех: „Майко, майчице!“, затварях устата си с ръка, за да не викам по-силно. Изведнъж от съседната стая се чу гласът на Хайруллах:
— Ти ли си, Фериде? Какво ти е, дете?
Старият доктор влезе със свещ в ръка при мен, започва да ме разпитва какво е станало, защо плача и да ме утешава с най-обикновени, дори безсмислени, но топли думи:
— Нищо, дете, нищо. Обикновена нервна криза. Ще мине, дете мое. Ах, горкото момиче, ах!
Докато се тресях в леглото със сълзи на очи и ридаех глухо с отворени уста като някоя птичка, която се задушава, моят стар приятел се обърна към прозореца и се закани с юмрук в тъмното на някого в далечината:
— Аллах да те накаже, разсипа това хубаво, силно и гордо момиче.
Какво ще правя, когато остана сама в часовете на подобни пристъпи, обзета от болка и отчаяние? Ех, и ти… Защо да се мисли за това още отсега? Докторът положително няма да ме пусне най-малко още месец, а може би и повече…
Чифлик Аладжакая, 10 септември
От една седмица съм в чифлика Аладжакая. Преди десет дни доктор Хайруллах каза:
— Фериде, аз имам уж някакъв чифлик в Аладжакая. Отдавна не съм го наобикалял. Работниците не бива да се оставят без контрол. Ще те заведа там за десетина дни. Ще изкараш хубав курорт, ще отвориш очи, ще си разведриш душата. Наближава време за училище. След това ще бъдеш затворена цяла година.
— Докторе, много обичам простора и чистия въздух, но вече идва време за училище — отговорих аз.
Той ме хвана за раменете и ме разтърси гневно:
— Не съм те питал дали искаш да дойдеш, та си взела да ми изказваш своите съображения. Казах: „Ще те заведа.“ Ти какво се бъркаш? Това е лекарска работа. Ако не може другояче, ще напиша доклад и пак ще те закарам. Хайде, хайде, приготви си някое и друго парче бельо и вземи от библиотеката моите любими томове на Русо.
Той се отнася към мен като към ученичка. Не ми е възможно да му се противопоставям вече с моята отслабнала след болестта воля. Най-странното е, че не се оплаквам от това и ми е приятно да му се подчинявам.
Чифликът на доктора е занемарен. Но мястото е много хубаво. Казват, че тук било като пролет дори и през зимата. Особено интересни са скалите. Не можеш да им се налюбуваш. Те менят цветовете си както в зависимост от слънцето — сутрин, на обед и вечер, — така и в зависимост от това дали времето е ясно или облачно: изглеждат ту рубиненочервени, розови или виолетови, ту бели или черни. Затова мястото се нарича Аладжакаялар61.
Чифликът ми се видя много по-интересен, отколкото очаквах. Тук доя мляко заедно с работниците, обикалям околните гори яхнала Дюлдюл, който започна да става и мой верен приятел. С две думи, живея сред природата така, както съм мечтала.