Обаче не съм много спокойна. След някой и друг ден ще започнат учебните занятия. Трябва да бъда в училище, да ръководя работата по почистването и подреждането на помещенията. Но разбира ли Хайруллах бей от дума?
Вечер докторът ме кара да чета романи.
— Това са празни приказки, които не мога да понасям, но в твоите уста звучат някак приятно — казва той.
Снощи пак му четох книга, в която има някои цинични думи. Срамувах се да ги произнасям и се мъчех незабелязано да ги заменям с други думи или въобще да прескачам изреченията. Хайруллах бей чувстваше моето смущение и се смееше така високо, че чак таванът се тресеше.
Изведнъж в мрака залаяха кучетата. Отворихме прозореца. През вратата на чифлика влизаше конник.
— Кой е? — извика докторът.
— Аз съм! — отговори гласът на Онбашъ.
Пристигането му в този час от Кушадасъ се дължеше безспорно на важна причина.
— Ще сляза долу да разбера какво има — каза докторът. — Ако закъснея, ти иди да си легнеш.
Хайруллах се забави при Онбашъ близо час. Когато се качи горе, лицето му беше зачервено и мрачно.
— Защо е дошъл Онбашъ, докторе? — попитах го аз.
Той отговори с рязък и висок глас:
— Казах ти да си легнеш бе, момиче, какво ти влиза в работата? Нахалството на такива като тебе не е за разправяне! Това си е моя работа.
Бях научила вече неговия характер. В подобни моменти той не търпеше да му се противоречи. Нямаше друг изход. Взех свещника и се прибрах в стаята си.
Когато се събудих на сутринта, ми предадоха, че Хайруллах бей заминал рано-рано по някаква важна работа и казал да не се безпокоя, ако не се върне.
Явно е, че докторът е получил някоя неприятна вест.
Към обед влязох да разтребя стаята му. Вниманието ми бе привлечено от парче, откъснато от официален плик, паднало на пода до леглото. Вдигнах го. Върху него бяха останали думите: „Директорка на училището в Кушадасъ“. Този плик беше адресиран по всяка вероятност до мен… Късчето хартия ме накара да се замисля. Дали пликът не беше донесен снощи от Онбашъ? Но как може докторът да отвори официален документ, който е изпратен до мен? Това беше изключено. През главата ми мина друга вероятност: този плик може да е попаднал тук с книгите, донесени от Кушадасъ.
Кушадасъ, 25 септември
Колко прави са били тези, които са нарекли живота мръсна дрипа!
Записвам тази последна случка в последните страници на тетрадката си така, както си е. Към станалото не искам да прибавя нито своето възмущение, нито капка сълза.
Доктор Хайруллах ме накара да го чакам в чифлика цели два дни. Третата вечер безпокойството ми нарасна дотолкова, че реших следващата сутрин да поискам на всяка цена кола, за да отида в града. Но когато се събудих, той си беше дошъл.
Не си спомням никога да съм виждала в такъв жалък и уморен вид равнодушния и безгрижен доктор. Както винаги той докосна с устните си моите коси и каза, като се взираше внимателно в лицето ми:
— Ей, че мерзавци, господ да ги убие дано!
Разбрах, че ме е надвиснала нова опасност, но не смеех да питам нищо.
Той обикаля дълго време замислен, с ръце в джобовете, после ме хвана за раменете и каза:
— Малката, ти знаеш ли нещо?
— Не, докторе.
— Знаеш. Ако не знаеше, тези странни работи щяха да ти направят впечатление и непременно щеше да запиташ какво става.
— Не, докторе — отговорих бавно, с дълбоко огорчение. — Нищо не знам. Виждам само, че преживявате тревога, нещо сте разстроен, нещо ви измъчва. Вие сте мой покровител, почти мой баща и вашата мъка е и моя. Какво ви е?
— Фериде, дете, чувстваш ли се достатъчно силна?
Любопитството ми надделя над страха:
— Аз съм силно момиче. Вече имахте случай да се убедите няколко пъти в това. Казвайте, докторе — отговорих аз, като се мъчех да запазя спокойствие.
— Фериде, вземи тази перодръжка и пиши това, което ще ти издиктувам. Хайде, дете, имай вяра в стария си другар.
Издиктува ми следните редове, като често се спираше и мислеше:
„До високоуважаемия председател на училищното настоятелство в гр. Кушадасъ.
Господин председателю,
Моля да бъда освободена от длъжността директор на девическата прогимназия в Кушадасъ, тъй като здравословното ми състояние не ми позволява да продължа дейността си в областта на просветното дело.“
— Сега, дете, се подпиши под него, без да разсъждаваш, без да питаш нещо и ми дай този лист. Ръцете ти треперят, Фериде. Не смееш да ме погледнеш в лицето. Още по-добре, дете, още по-добре, защото, ако речеш да ме погледнеш със своите чисти очи, ще се объркам. Разбра, че става нещо необичайно, нали? Слушай какво ще ти кажа, Фериде. Но ако се развълнуваш и разтревожиш, ще бъда принуден да млъкна. А ти трябва да знаеш всичко. Фериде, ти мислиш, че за тези три години, през които си се борила сама в живота, си разбрала що за стока са хората, нали така? Лъжеш се. За близо шестдесет години, които живях досега на този свят, дори аз не съм ги разбрал. Виждал съм хиляди низости и мръсотии на света, но тази не може да се побере в старата ми глава. С теб сме двама другари — най-чистите, най-добрите на света, нали? Носил съм с месеци в ръцете си твоето болно тяло като собствено дете, а знаеш ли какво говорят за нас, Фериде? Не е възможно да си го представиш дори. Казват, че съм бил твой любовник. Не си закривай лицето с ръце, горе главата. Така се държат тези, които имат черни лица. Ти ме гледай в очите. Няма причина да се срамуваме един от друг. Слушай ме, Фериде, изслушай ме докрай. Тази подла клевета се е родила най-напред в училището. Твоите колежки са говорили тук и там невероятни неща по наш адрес. Причината е ясна: директорка стана ти, а не те. Преди шест месеца реших да ти направя една малка услуга без твое знание и писах до финансовия началник в Измир, който ми е приятел. Обстоятелството, че са те повишили с моя помощ, е засилило тяхното съмнение.