Старият доктор сложи оставката ми в един плик, който предаде на Онбашъ.
С този къс хартия погребвах не само част от живота си, но и последното утешение на сърцето си. Колко е тъжно, господи, колко е тъжно!
Всяка надежда, която прегръщам, се изплъзва от ръцете ми, всяко лице, което обичам, умира. Ето преди три години в една есенна вечер умряха моите момински блянове, рожбите ми, после — Мунисе, а след нея — учениците, които се надявах да разведрят моето осиротяло сърце. Всички тези неща, върху които треперех с фанатичността на птица майка, пожълтяха, окапаха и измряха едно по едно като есенни листа. Не съм навършила още двадесет и три години, лицето и тялото ми още не са загубили следите на детството, а в душата ми са погребани всички, които обичам.
Хайруллах бей не се отдели от мен в продължение на три дни. Той не вярваше на спокойствието и примирението, с които посрещнах сполетелите ме нещастия. Вечер се показваше на вратата ми, след като съм си легнала, и питаше:
— Фериде, имаш ли нужда от нещо? Ако не ти се спи, да дойда.
Утрото след третата нощ беше свежо и топло като майско. Сутринта станах рано, издоих мляко и приготвих закуска на Хайруллах бей.
Докторът остана много доволен, когато влязох в стаята му с поднос в ръка и с почти весела усмивка на спокойното ми лице.
— Браво, Фериде — каза той. — Много съм доволен. Така трябва. Не си обречена да носиш на раменете си страданието на целия свят?
Отворих прозореца, поразтребих стаята и поведох разговор за работите в чифлика, за овцете, за овчарите. Непрестанно бъбрех и се смеех, дори от време на време си подсвирквах с уста по стар навик, останал от училището.
Не може да се опише колко голяма беше радостта на Хайруллах бей. Виждах, че е доволен, и ставах още по-весела. Най-после реших, че е дошло време. Притеглих креслото на доктора до прозореца, завих коленете му, седнах на рамката на прозореца и казах:
— Искам да поговоря с вас, докторе.
— Казвай, но най-напред слез от прозореца. Не дай боже да паднеш — отговори Хайруллах бей, като си закри очите с ръка.
— Не се тревожете, моето детство мина по клоните на дърветата. Сега искам да ви съобщя едно мое решение, от което ще останете доволен! Нали виждате колко съм спокойна? Снощи взех важно решение.
— Какво решение?
— Да живея.
— Какво значи това?
— Много просто. Реших да не се самоубивам. Няколко дни мислих върху това доста сериозно.
Казах тези думи, смеейки се, с безгрижието на дете, което се шегува. Старият доктор скочи възбуден от мястото си.
— Какви ги дрънкаш, лудо момиче? Какви са тези приказки? Ако бях седнал на това място, където си ти сега, щях да падна от изненада и да стана на парчета. Слез долу, за бога, не се знае какво може да се случи.
— След като казах, че съм решила да живея, сега вече е безсмислено да се страхувате, че ще падна долу — отговорих аз, като се усмихвах. — Знаете ли защо взех това решение? Ще ви кажа. Имам много причини. Първо, нямам смелост. Не гледайте, че от време на време говоря за смъртта. Въпреки всичко аз много се страхувам от нея. Не се решавам да направя това, макар че не ми остава никакъв друг изход, докторе.
Произнесох тези думи с протегнати напред ръце, с наведена глава, със спокоен и чистосърдечен глас.
Той ме хвана развълнуван за ръцете, смъкна ме насила от прозореца и почти грубо ме накара да седна на един нисък стол.
— Ти си много загадъчно същество, Фериде! Приличаш на нищо и никаква мъничка играчка, а си така дълбока, така чудна и имаш такава невероятна издръжливост… Добре, Фериде, продължавай, слушам…
— Вие сте единственият ми другар, мой покровител, мой баща. Трябва да живея, добре. След като разбрах, че нямам смелост да умра, не искам нищо друго освен това. Но как? Посочете ми начин. Ако намерите някакво решение, ще бъде отлично.
Хайруллах свъси вежди и се замисли.
— Фериде — отговори той, — по този въпрос мисля и аз. Исках да поотложа малко разговора на тази тема, но щом си в състояние да се владееш, да поговорим. Преди всичко вече не бива да храниш никакви илюзии, че ще можеш да преподаваш. Днес ти разказах някои неща във връзка с тази история.
Преди десет дни пристигна инспектор от областта. Кучешките му зъби стърчат навън като на морж, лицето му — проклето. Под председателството на този човек бе съставена анкетна комисия. Искаха да те подложат на разпит, преди да обявят, че са те уволнили. Писмото, което донесе онази вечер Онбашъ, беше един вид призовка. Помисли си само, как би се явила ти пред една такава комисия? Как би отговаряла на гнусните обвинения, излезли от устата на чужди хора? Когато научих това, умът ми изхвръкна от главата. Представих си стаята на настоятелството. Видях те с твоето черно наметало, с твоето нещастно пребледняло детско лице, застанала с наведена глава срещу хищните зъби на онзи морж. Този човек, който е решил на всяка цена да те разкъса както вълкът от приказката „Вълк и агне“, и повтаря ония колкото нелепи, толкова отвратителни клевети. Да оставя теб, която променяш цвета на лицето си дори при малко по-суровите думи на един изкуфял военен, с твоето невинно лице, с твоите плахи зелени очи, да се изправиш самичка пред онзи морж?