Научих се да те обичам, след като се разделих с теб, Кямран. Не съм правила опити да обичам други. Обичах само твоя тъжен и безнадежден образ, запазен дълбоко в сърцето ми.
Сред тъмнината на гробищата в Зейнилер, през дългите нощи, в които вятърът пищеше и виеше до зори, сред пустите пространства, над които се носеше песента на колелата на чеченските коли, сред изпълнените с аромат на нива пътища, които се вият между градините на Сьоютлюк, аз винаги бях лице в лице с теб, винаги вървях под ръка с теб. Човекът, за когото утре ще се омъжа, ме мисли за невинна като лилия девойка. Колко греши!
Не мисля, че любовта е терзала така жестоко нито тялото, нито душата на някоя вдовица като мен.
Разделяме се с теб едва днес, Кямран. Днес ставам вдовица… Въпреки всичко, което се случи между нас, ти досега беше поне мъничко мой, а аз с цялата си душа — твоя…
(Тук свършва дневникът на Фериде)
Пета част
I
— Човек просто се измъчва, когато пътува с теб, Кямран. От два часа те питам може би сто неща и не можах да получа друг отговор освен „да“ и „не“. Ела на себе си, синко.
Свит в ъгъла на файтона, който се клатушкаше по развалените пътища, вдигнал яката на пардесюто си срещу вечерния вятър, Кямран наблюдаваше разсеяно Мраморно море. Той откъсна с мъка погледа си от морето и се усмихна.
— Струва ми се, че не е малко да отговориш на двеста въпроса за два часа, макар и само с „да“ и „не“.
— Добре, сине, но ти отговаряш, без да мислиш, механически.
— Хубав метод на лечение, хубав курорт, свако. Май си решил да ме умориш, като ме караш да мисля за най-различни маловажни работи.
— Я го гледай какъв неблагодарник! На теб не може да се угоди… Вярно е, че искам да те разсея, но не с цел да те уморя, а за да попреча да мислиш за онова, другото. Впрочем аз вече загубих надежда. Не е възможно да те ободря. Преди три дни те заведох на сватба в село. Там имаше най-различен свят, свириха зурни и тъпани, играха кючек, бориха се пехливани. Аз се забавлявах много, но ти скуча. Не отричай, имам очи и виждам, разбирам.
— Не е възможно да ти се обясни, свако. Казах, че съм си такъв по рождение.
— Не, синко, ти просто си се изоставил. Виж, учи се от мен. Аз карам вече шестдесетте, но младея от ден на ден.
— Гледай само да не те чуе леля Айше.
— Да ме чуе, не ме е грижа. Когато дойдох тук, не изглеждах ли по-стар?
Кямран се засмя:
— За последен път идвах в Текирдаг преди десет години. Още помня, беше един августовски ден…
Азиз бей плесна ръце:
— Не думай, за бога! Брей, че бързо минават годините! Прав си. Сега ти вече имаш близо четиригодишен син, а преди това четири-пет години бяхте сгодени с Фериде. Ей, Кямран, още не ми побира главата как можа да погубиш това момиче. Като си спомня хубавия като на славей глас на Чучулигата и нейното румено лице, сърцето ме боли. Още не ми дава сърце да погледна към задната градина, макар че оттогава са минали цели десет години. Това няма да ти простя и след смъртта си, Кямран.
— Моля те, свако, така ли трябва да се говори на един болен, поканен на почивка при теб?
— Е, да, но твоята болест няма нищо общо с тази работа. Ти се ожени за жената, която обичаше, но щастието ти не трая дори година. Мюневвер се разболя и цели три години от живота си ти прекара в грижи около нея. Направи всичко възможно да я излекуваш, води я на Принцовите острови, в Швейцария и къде ли ле. Но можеш ли да се бориш със съдбата? Миналата зима жена ти почина, а ти започна да линееш и досега не можеш да се оправиш. Още си като болен. Какво общо има всичко това с Фериде? Ти обичаше друга жена.
Кямран отговори с тъжна усмивка:
— Свако, никой не ми вярва. Ти също няма да ми повярваш, ще ти се стори странно. Имам известни приключения в живота си, някои от които са доста вълнуващи. Но те уверявам, че на този свят не съм обичал никоя жена така, както Фериде.