— В Истанбул имах малко работа. После, както ви казах, много ми се искаше да ви видя. Зет ви, докторът, ми разреши да отсъствам два месеца. Много съм доволна, че намерих и лелите си, и вас в добро здраве. Само че теб те сполетяло нещастие. Научих това още в Истанбул. Просто съм покрусена, Кямран. Да загубиш съпругата си за толкова късо време! Какво нещастие! Но ти имаш син. Дано аллах даде дълъг живот на Неждет. Колко е хубав, Кямран! Толкова го обикнах, че още с пристигането си се сприятелих с него. Досега той беше в скута ми. Аз и без това умея бързо да се сприятелявам с малките.
Колкото повече говореше Фериде, толкова повече се увличаше. Движенията й отново започнаха да придобиват лекотата, присъща на някогашното палаво момиче.
За младия човек беше такова щастие да слуша нейния глас, да гледа нейните мълвящи устни и светещи в тъмнината зелени очи, че не мислеше за нищо. Дори и през ум не му минаваше, че тя е жена на друг, че това щастие ще се превърне отново в сън след месец — месец и половина. Той се страхуваше само от едно: да не забележат в къщи, че си е дошъл. Както всичко, от което се страхуваше, така и това най-после се случи. Нериман беше първата, която ги забеляза край вратата. Младото момиче съобщи със звънкия си глас, че Кямран е пристигнал, след това изтича при тях, прегърна отново Фериде и каза:
— Бате Кямран е свидетел, че не съм те забравила, како Фериде, с него си говорехме най-често за какичката с червената рокля. Не е ли така, бате Кямран?
II
Вечерята се превърна в угощение. Азиз бей, който се глезеше по време на хранене като децата, казваше:
— Ах, Чучулиго, просто се бях разболял по теб. Плачеше ми се, като си спомнях твоя глас. Не съм предполагал, че те обичам толкова много.
Чучулигата, която се върна в своето гнездо след толкова години — един прекрасен ден, когато бяха престанали да се надяват, че ще я видят вече, — донесе със себе си не само радост, но и част от миналите дни, пълни с нежност я любов. Всички лица се смееха, радостта във всички сърца трептеше като нощните пеперуди и мушички, които бяха влезли през прозореца и се въртяха около лампата. Само към края на вечерята Бесиме ханъм се разплака ненадейно, като казваше нещо съвсем незначително. Но тя веднага изтри сълзите си.
— Нищо, нищо, спомних си за Гюзиде — каза тя.
Фериде, която даваше грозде на сина на Кямран, седнал на коленете й, наведе глава, скри лицето си за миг в русите къдрици на детето и толкова. После отново се възвърна предишното й настроение.
По едно време Бесиме ханъм започна да говори за Неджмие, която живеела заедно с мъжа си в Трабзон.
— И тя, горката, е с наранено сърце. Миналата година почина дъщеричката й от дифтерит.
Фериде въздъхна дълбоко:
— Знам колко е тежко това, лельо. И моята малка умря от същата болест.
Всички, които бяха на масата, се спогледаха.
— Ти си имала дете? Не знаехме — забеляза леля Айше.
Фериде тъжно поклати глава:
— Едно момиченце като бисер. Да бяхте видели колко хубава беше. Не можахме да я спасим.
— На колко години умря дъщеричката ти, Фериде? — запита леля Айше.
Фериде изкриви жално устни и отговори със същото простодушие:
— Беше навършила тринадесет. Тъкмо бях започнала да й шия първото наметало. Наближаваше да стана тъща.
На масата избухна смях.
— Ех, Чучулиго — каза Азиз бей, — и на сто години да станеш, пак няма да се откажеш от лудориите и от шегите си.
Всички се смееха на твърдението на Фериде, че имала момиче на тринадесет години. Но нейните клепки бяха влажни от сълзи. Тя притисна Неждет по-силно към гърдите си и започна да им разказва с все по-растяща и по-растяща тъга историята на Мунисе.
Останаха до късно през нощта.
— Фериде, дете — казваше от време на време Азиз бей, — ти си уморена от пътя, иди да си легнеш.
Фериде, която все още държеше в ръцете си отдавна заспалия Неждет, се усмихваше:
— Нищо, свако, аз си почивам по-добре, когато съм с вас. Самотата ме изморява повече.
Тя говори с часове и през цялото време усмивката не угасна в нейните светещи зелени очи, не слезе от нейната късичка горна устна. Някогашната Чучулига се беше събудила отново. Виждайки, че я слушат с удоволствие, тя изкълчваше думите, не преставаше да говори, като мило и кокетно свиваше устни, хапеше език и всмукваше бузите си навътре с маниери на дете, което знае, че го обичат и харесват. Така че свако, който беше пиян от радост, не можа да устои на изкушението да повтори една своя стара шега. Когато Фериде беше малка, той хващаше с два пръста и целуваше насила върха на горната й устна, като казваше: „Немирна Чучулиго, пак си ми откраднала черешата, върни ми я!“